Сутринта на 9 август тръгнахме двамата с Ради за Рила. Съставянето на програмата претърпя множество промени и в крайна сметка пътувайки в автобуса още не знаехме къде точно отиваме, но за самия автобус все пак бяхме наясно. Всичко тръгна от решението да се присъединим към общия неспирен по това време поток от туристи по маршрутите между хижите Македония, Рибни езера, Грънчар и Чакър войвода.

След като предната вечер Радка се престраши да приеме желанието ми за пребиваване на палатка, всичко увисна с главата надолу и алтернативите станаха или от Бричебор по билото до Рибни езера и после Македония или при по-трудните за покоряване Малък и Голям скакавец - моя мечта от "цял" месец насам.

Автобусът за Рилски манастир тръгна от автогара Овча купел в 10:20 (телефона за справки е (02/)9555362 или http://www.avtogari.info/ - маршрута София-Рила). Оказа се доста здраво превозно средство след като взе всички желаещи в тази посока, особено след изпитанието от град Рила нагоре. Затова пък беше забавно:

- В село Стоб прочетохме невероятната обява: "'Fashion top model' търси да назначи работници, които следва да преминат курс в цеха за бутилиране на вода и безалкохолни".

- В Рила на входа на тоалетна Ради нямаше дребни пари за таксата от 30 ст. и касиерката се смили над нея - "Оди пикай". В същото време дребна жена с азиатски произход се възмути, че само тя трябва да плаща. Това би секнало желанието на всеки за подобна деликатна дейност. Затова втори опит бе направен 15 минути по-късно и този път в мъжката тоалетна поради претоварен график в женската такава.

- На същата автогара двама чужденци проявиха невиждано кавалерство - в продължение на 10 км. единият се вози в скута на другия, за да не стои права възрастна жена.

- На разклона за хижа Македония пък младеж се наложи да излезе през шофьорската врата поради липсата на друга възможност.

Въобще, тандемът шофьор-автобус бе на високо ниво при тези екстремни условия.

Тук бих отбелязал, че чужденците бяха преобладаваща част в автобуса, което за мен беше необичайно.

В обширния двор на Рилски манастир огледахме добре релефната карта на околността. На нея върховете изглеждаха страховито. Там упътихме наши спътници от Германия къде да преспят наблизо.

Кучешка му работа

Мъжът с чадъра

След като подминахме будката с "дежурните мекици", смело закрачихме по пътя за Кирилова поляна. Отне ни 2 часа, а там се попекохме на слънце за около час. Тук беше също забавно, защото две кучета се боричкаха весело и често си утоляваха жаждата директно от чучура на близката чешма. Добродушните животни включиха в играта и малко момиченце, което така се изплаши, че 3 майки се втурнаха от 300 метра разстояние с нехарактерна за фигурите им бързина готови да избодат очите на проклетника. Вече беше сигурно, че имаме сериозен планинарски вид - трима чужденци се осведомиха къде могат да отидат и поеха към Сухото езеро по моя препоръка. От същата посока изскочи млад мъж с голям чадър в ръка и немалка раница. А пък възрастен чичко обясняваше разпалено на издокараните дами, които беше довел с колата си, за "виждащия се" връх Мальовица.

Иглата, Двуглав и Злия зъб

Дяволския водопад

Раздялата с мястото беше трудна, но успешна. По-нагоре по пътя срещу тълпите чужденци освен за хранителна подкрепа се спирахме и на пещерата с извиращата вода, каньона на Рилска река и Дяволския водопад. Боровинките бяха зазрели и доставяха допълнителна трудност на напредването. Но също така ни помогнаха да си изберем място за бивак след като се потопихме в едно такова необираемо пространство над пътя. На поляната до реката имаше и четирима планинари от Ловеч. Единият от тях доста добре познаваше района и си поговорихме както и за други премеждия по планините. Те имаха мечтата да се окъпят на Мраморното езеро на другия ден.

Спасителните боровинки

Първият бивак

Сутринта по съмване заваля дъжд и вторият сън малко ни забави с тръгването. След като пътят свърши на Тиха рила, по пътеката за Рибни езера преди първия мост хванахме наляво, но това се оказа маршрута на конете през реката. Затова пък там съгледахме трудно забележима пътека пак вляво, която ни поведе по дясното течение на река Маринковица. По-нагоре я загубихме, но малко след това се включихме в явно по-употребявана - точно тази, отбелязана на картата да тръгва преди Тиха рила, която не намерихме. На мястото на разрушен зидан овчарник се включихме в маршрута Рибни езера - Кобилино бранище, но скоро го изоставихме и хванахме билото Водния чал - Възела по рида Маринковица. По обяд на подхода към връх Погледец срещнахме двама мъже, които ни завидяха за палатката. Те трябваше да се върнат до Рибни езера през Шишковица и Венеца. Очакваше ги дълъг път. В разговора ни така и не стана ясно със сигурност кой е връх Драганица, въпреки че единият извади пътеводител на Румен Грънчаров. Като прескоча малко напред във времето, на другия ден се съгласих с хипотезата, че е съседният на Възела, макар и не така алпийски. Причината е сериозна - по пътя за скакавците едва ли на някой му се качва на предните два остри върха и затова са останали безименни.

Смрадливото езеро и Рилец

Водния чал и Купените

Погледец си заслужава името. Тъй като никой съседен връх не е близо до него, във всички посоки гледките са невероятни ... в хубаво време. Ние имахме този късмет. Наред със скакавците на запад вирят носове и Мусала и всички алпийци по пътя за Грънчар заедно със Суха вапа. На юг прелестите започват от Шишковица през Венеца, Йосифица, Рибни езера, Черна поляна по посока хижа Македония. После над Смрадливото езеро е Рилец и гледката е чак до връх Баба. До Водния чал в далечината изплуват Купените с Ловница и Орловец. По посока север са Лопушки връх, Мечит и Будачки камък. А в подножията на самия върх се гушат четири Долнолеворечки езера. Прогони ни силният вятър, който ни съпътства от този момент до вечерта на другия ден.

Венеца

Погледец

Премихахме Възела и на място със завет положихме не много усилия да се излегнем на припек. Първите и единствени капки дъжд за деня ни вдигнаха. От съседния връх след Драганица започваше красив ръб, разделящ циркуса на Песъкливото езеро от долината на Долна лева река. Ради показа първата умора, но желанието й да спим някъде по-близо до билото не беше удовлетворено. От юг вятърът беше опасен за палатката ни.

Не стигнахме до самото езеро, а преспахме по-нагоре, на пет минути от първата вода. На другия ден се разбра, че е имало и други вече използвани биваци на по-малко разстояние от билото. Тук видяхме първата в похода ни дива коза. Макар да мисля, че не ни видя, тя се изкачи на един от острите билни върхове и оттам ту се показваше, ту се скриваше, сякаш играейки си с нас.

Песъкливото езеро с Ради

Голям и Малък скакавец

Времето беше студено и лягането стана по светло. През нощта порив на вятъра едва не захлупи палатката над нас.

След като Ради се оплака от стар проблем в тазобедрената става (май беше с доста по-трудно име), планът да се приберем през Кобилино бранище след качването на скакавците беше трудно изпълним. Сутринта напълнихме всички въможни непропускащи вода съдове и тръгнахме. Излизането от циркуса не беше лесно. После подсякохме върховете по пътя ни и въпреки това разстоянието до Голям скакавец ни отне повече време от очакваното. По обяд се наслаждавахме на прекрасните гледки от него във всички посоки, а после бавно по морените подсякохме на северозапад Малък скакавец губейки доста височина. Бях огледал добре района предния ден от Погледец, така че добре знаех какво правим. Минахме под гората от клек като само в продължение на 10 минути ни се наложи да го газим, което е недостатъчно за получаването на трайна алергия към него. Всъщност от Малък скакавец се спускат 2 била. Ние поехме по това с безименните върхове, а не към Пчелина и Свети дух, където определено е непроходимо. От запад склоновете бяха доста стръмни, но в края на билото ставаха поносими, което беше някакъв изход за спускане в Долна лева река.

Двамата бяхме на два лагера според желанията си. Ради искаше да слезем на някое по-цивилизовано място, а на мен ми се струваше, че след 6-7 часовото ходене дотук това не е уместно. По мои преценки ни предстоеше маршрут за още поне 4 часа.

Да благодарим отново на боровинките. Замръкнахме на голяма поляна по поетото от нас било точно преди стръмното му спускане към Леви искър. През нощта настана голямо трополене. Любопитни кози играеха "хоро" около палатката, някои от тях издаваха характерното им хриптене, подобно на лай, а ние сънувахме мечки. Момата с мен така и не беше заспала до полунощ, когато заваля проливен дъжд, който усмири животните или поне не се чуваха. Това беше първият ми дъжд в планината, на който се зарадвах от сърце.

Поглед от третия бивак назад

Мъгла и козички

На сутринта първата гледка за съжаление бе мъглата, спуснала се над поляната и две кози на близката скала, които ни гледаха любопитно и които избягаха след като излязохме от палатката. Както бяхме забелязали предната вечер, по-удобно и пряко беше минаването през река Алиница на изток. В началото имаше клек, който се смени до самата река с високи треви, от които обувките ни прогизнаха и отвътре. Четири часа след тръгването ни се озовахме на черния път от Мала църква за така наречения заслон на БАН в мястото, където не е вече по течението на Леви искър, а е обърнат в посока изток-североизток. Скоро стигнахме до магнетичното място - обширна поляна след която започва шеметно изкачване към връх Пчелина. В северозападния й край е малка къщурка с приземен етаж за столова и горен с място за спане, но ограбен. Вероятно някога там е имало дюшеци. Поточето през поляната беше пресъхнало.

Поляната със заслона на БАН

Самият заслон

На 200 метра по пътя надолу на връщане се откри пътека, която в самото си начало води до поточе с хубава вода. Мястото все пак се оказа хубаво за бивакуване - отговаря на най-важните за това изисквания. Същата тази пътека ни отведе пряко до течението на Леви искър близо до Господинкини скали. За да упътя някого за тази пътека в посока нагоре, бих казал: един час над село Мала църква има равно място, където водата потъва и коритото е покрито с камъни, малко прилича на пустиня. На 1.5-2 км по-нагоре или около 25-30 минути от главния път се отделя път вляво. Веднага, на 200 метра пак вляво започва стръмната пътека.

По Леви искър

В автобуса за Самоков усетихме, че сме неприятна компания за пътуващите от околните села. Една префърцунена дама не позволи да си оставя близо до нея раницата, че би я изцапала. След последните ми 3 подхода към планината оттук, определено не изпитвам симпатия към тукашните жители.

Вкъщи ни очакваше особена вид изненада. В сифона на мивката беше поникнало растение. Нищо чудно ако се бяхме забавили някой и друг ден, да намерим там една оформена джунгла.

И така, планината ни пусна да видим хубостите й в тази част. Можеше да ни въпрепятства по много начини, за които се сещам. Но явно усилията ни преди месец, които също много ми помогнаха да се ориентирам в района, (виж. В Рила като на война) бяха оценени по достойнство.

В резюме, ако трябва да съветвам, убеждението ми е, че подходът към Голям и Малък скакавец по река Леви искър е безумие освен ако не се познава добре района. Не бива също да се забравя, че там е и вододайна зона. Прибирането може и да стане оттам, защото има видимост отгоре. Аз лично бих го използвал само ако няма как да се осъществи в западна посока.

Ние преживяхме нещо прекрасно на това фантастично място и скоро след завръщането ни бих казал, че подобно нещо може да се види на малко места в България.