Срам, не срам, ще разкажа за магарията, която извърших, впредвид моя вече приличен опит в планините и как причиних на спътниците си "сладките им мъки".

След като бяхме направили близо тримесечна пауза в планинските ни приключения, жаждата да пием морни вода от поток си каза думата. Тръгнахме в петък в късния следобяд към Говедарци с три варианта за изпълнение на маршрут - Урдини езера, Мальовица или Скакавците с Йозола. В крайна сметка редуцираният състав - аз, Тони, Ники и Скоти(нашето МПС) се спря на последния.

С ухание в душите преспахме на полянка на брега на Черни искър. На другия ден спокойни от предстоящото въргаляне по бреговете на езерата, които щяхме да посетим, под вече топлите лъчи на слънцето събрахме палатката и паркирахме колата в центъра на Мала църква. Приятната улица нагоре с хубави къщи от двете й страни, тук-там росни палатки в дворовете и поздравяващи хора ни отведе в края на селото и в ширналото се поле бързо се ориентирахме към открояващата се долина на река Леви искър минавайки покрай почивната станция на Енергото.

Учудващо хубав черен път ни водеше нагоре по реката, ту от едната, ту от другата страна, а Ники само цъкаше с език и одобряваше избора ни. После водата изчезна изведнъж, ширна се равнина с пресъхналото корито на реката, където спокойно се насладихме на хубавото място с една почивка. По-нагоре водата пак се появи, явно минавайки под земята в част от течението си. Изведнъж пред нас се изпречи бариера с познатия знак "Забранено влизането на пътни превозни средства" и надпис "Вододайна зона". Под лая на кучетата се показа човек в полицейска униформа и ни обясни учтиво как това е краят на пътя. Трябваше да се върнем и да се качим до Мечит или да свърнем из горите вляво и да подходим смело към билото до Малък и Голям скакавец. "Като ви гледам, планинари сте, но в района има много клек, пътеките са вече обрасли и не знам как ще се оправите" - това бяха последните думи на охранителя на зоната когато ние се отправяхме към описаната от него поляна на БАН по продължаващия път.

Долината на Лева река

Водопада

Малко след това вместо да следваме обратния ляв завой, ние се устремихме нагоре в гората и по едва доловима пътечка се натъкнахме на малък приказен водопад по безименна река. След 20 минутно въздушно охлаждане го прескочихме от горната му страна и поехме успоредно на реката. След около час пак се оказахме на нея, където ни чакаше търпеливо хубавият път, преминал впоследствие в едва доловима на места пътека. Не бяхме сигурни къде се намираме и затова на няколко пъти изоставяхме нашия "пътеводител" поради съмнения, че се опитва да ни изведе на билото, а нашата цел все пак си оставаше езерото Йозола. По обяд споделихме обща трапеза с рояк комари, чийто баланс беше положителен, докато за нас беше доста съмнително. Поради тази причина близостта ни се оказа кратка и скоро продължихме по пътя си.

На едно място ясно усетихме как пътеката се устремява вляво по долното течение на Долна лева река и затова се върнахме и продължихме по Леви искър. На това място загубихме следите движейки се по десния й бряг (винаги се гледа отгоре надолу при определяне на бреговете, нали), което се оказа първата ни грешка. А логиката ни беше като видим притока от Йозола(на картата прилична рекичка) по него да продължим нагоре вляво към езерото. На две места имаше образувани островчета по самата река и няколко поточета-вадички по нашия бряг, което ни обърка. Скоро нагазихме гъст клек и измъквайки се от него усетихме, че вече сме пропуснали разклона. Но назад връщането беше изключено. Успяхме да видим, че на другия (левия) бряг е истинската пътека за Кобилино бранище. Сега вариантите бяха два - или да продължим натам и да променим коренно плановете си или да подсечем назад на югозапад стръмния склон с опит да се доберем до Йозола. При борбата с гъстия клек не се разбра кой даде повече жертви. На Ники вече му пролича неудоволствието от избора на посоката и изразявайки гласно недоволството си (той е доста търпелив човек) показа, че чувства голяма досада от преодоляване на препятствията. Изтощени се изкачихме на едно връхче и трябваше да изтърпим шока, че с предполагаемото място на езеро Йозола ни дели една долина и навсякъде само клек. След като открихме най-голямото "равно" място точно колкото палатката ни, оставихме решението за другата сутрин. Вечерята проведохме в платненото ни убежище надсмивайки се на комарите които шумно точеха жила на входа му. Така завърши за нас знаменитата дата 07.07.2007 г.

Физиономите в клека

Мястото на първият бивак - в центъра, гората с по-високите дървета

Събудихме се с изгряване на слънцето, а Ники беше с подуто дясно око - предния ден още след водопада го беше ударила клонка, макар че паданиято му изглеждаха доста по-сериозни, а от тях никакви травми. Впредвид умората му и този проблем, решихме да се връщаме към реката. Иначе аз и Тони бяхме готови да продължим изпълнението на плана - да щурмуваме през клека Погледецкия циркус и самия връх със спане на Долнолеворечките езера или Песъкливото езеро, а на другия ден - Драганица, Скакавците и прибиране по билото през Пчелина и Свети дух. На мен ми беше трудно да се примиря с решението ни да не доближим всичката тази хубост. Но трябва да призная, че на третия ден ни очакваше истинско приключение, още повече както не бяхме в особено добра кондиция след дългата почивка. От по-опитни другари в планината знам, че с нея не бива да се борим, ако не позволява достъп. А за мен урока сега беше полезен - да калявам гъвкавостта в решенията си.

Преодоляването на каньона

Будачки камък

Надолу почти по цялото протежение използвахме морени за да избегнем клека, но при реката пак се натъкнахме на гората от предния ден. Непоносимостта ни към тези растения толкова беше нарастнала, че прекосихме реката след хигиенична сутрешна почивка в района на къс каньон преодолявайки бреговете му в двете посоки с прекомерни усилия. На равно място отдъхнахме и ако Ники не беше с празна бутилка за вода, щяхме директно по един тревен улей да се изкачим директно към Будачки камък. Все пак това решение не закъсня много след като изгубихме пътеката и трябваше отново да изживяваме поредния "клеков ужас". Още преди Горна лева река при едно море от морени, пълно с довлечени от лавините дървета, си харесахме друг улей и бавно запълзяхме нагоре. По моя груба преценка средният наклон беше около 60-70 градуса. Следващият път, ако въобще има такъв, обещавам да взема уред за измерване.

По Лева река	Нагоре към Голям мечит
Билото на Скакавците и Драганица	Непроходимата долина на Горна лева река

Отне ни 3 часа да се доберем до пътя под връх Голям мечит (на картата Медарник). Там обядвахме сред прекрасната гледка към Мусала, Скакавците, Погледец, Йосифица, Водния чал, Теодосиеви караули та чак до Гоцев връх. Но най-важното - видяхме тайнственото езеро Йозола и остана утехата, че съвсем точно бяхме определили местоположението му. Тук видяхме единствените планинари на път, за наша изненада и трима мотористи, които бяха толкова на зор, че не спряха дори да се огледат. Бавно тръгнахме по пътя надолу, който досадно криволичеше за уморени пешеходци като нас. Оказа се обаче, че маркираната пряка пътека е обрасла неподдържана и скоро решихме да не го напускаме. Между хижа Мечит и връх Малък мечит се спряхме на обширна поляна. Малко встрани имаше гроб и до него шахта с обилно течаща студена вода. Не подминахме това човешко благородство и нощувахме тук на определено най-приятния от трите бивака в похода. Умората ни натири в палатката още по светло към 21 часа. Отново бе топло малко над 1700 м.н.в.

Гледката от пътя под Голям мечит

Тази сутрин бяхме най-ранобудни. Тони трябваше да бъде на работа в 15 часа. Затова тръгнахме веднага след кратките приготовления. Пред хижа Мечит група немскоговорящи студенти събираха палатките си. След като разгледахме огромната карта на района, се запътихме надолу и хванахме първия път вдясно по маркираната в червено пътека за Мала църква. Движехме се хоризонтално по черен път пресичайки 5 дълбоки дола и след кратко и стръмно изкачване, стигнахме вододела на Леви искър под връх Средонос и Господинкини скали. Последва стремглаво спускане и 3:30 минути след тръгването си стигнахме на познатата ни вече почивна станция.

Към Говедарци

Пътеката за Мала църква

В центъра на Мала църква ни чакаше неприятна изненада - задната чистачка на колата имаше формата на произведение от модерното изкуство, а дясното огледало беше счупено. Гледайки по-оптимистично на ситуацията, се пошегувахме, че вандалите са от онези благородните - можеха да използвах предните чистачки и лявото огледало за елиминиране на отрицателната си енергия.

Пораженията по краката

Пораженията по дрехите

Интересното е, че все пак спътниците ми останаха доволни от воденето на загубената Рилска война, останала в историята с 3 чифта издрани крака, "релси" по раменете от необичайното положение на раниците, две скъсани шалтета, една прогледнала блуза и опит за изваждане на око. Пълното поражение бе, че изгубихме и гражданската война, където бяхме оставили Скоти да ни представя.