Може би са малко хората, които не биха свързали името на Блез Паскал с неговите гениални научни открития в областта на физиката и математиката. Но със сигурност няма да е пресилено, ако се каже за него, че той е и един прекрасен философ. В неговите запазени през годините мисли се долавят дълбоките му познания за природата на човека, за мистерията на човешкия живот. Можем само да се възхищаваме на многостранно развитата му личност ...

"Блез Паскал едва доживява до 39-годишна възраст. На 16 години той създава класическата "Теорема на Паскал", на 18 изобретява първата сметачна машина, на 25-годишна възраст проектира блестящ експеримент, потвърждаващ предложението на Торичели за съществуването на атмосферно налягане, на 31-годишна възраст вече е завършил редица основополагащи работи по аритметика, теория на числата, алгебра и теория на вероятностите. 33-тата и 34-тата година от живота на Паскал го довеждат до рязък поврат към хуманитарно-религиозната тематика. Последните 5 години от живота му са запълнени с неговите Мисли - бележки за подготвяното съчинение Апология на християнската религия."

Ето и някои от гореспоменатите мисли:

• Въображение - То е преобладаващата способност на човека, майстор на заблуждението и лъжата, още по-коварно, защото не винаги измамно; то би било безпогрешно мерило за истината, ако неизменно ни лъжеше. Но макар в повечето случаи да ни мами, въображението с нищо не разкрива това свое качество, защото оцветява еднакво и истината и лъжата. Ако най-великият философ на света трябва да мине по достаъчно широка дъска, но с пропаст под нея, макар здравият разум да го убеждава, че няма никаква опасност, въображението му ще вземе превес. Мнозина само при мисълта за това ще прежълтеят и ще плувнат в пот. Нямам намерение да изреждам всички прояви на въображението. Въображението властва над всичко, то създава красотата, справедливостта и щастието, което е всичко в света.
  
  
• Нещо, на което робуваме най-много, често се оказва съвсем маловажно. Песъчинка, превърната в планина от въображението ни. Насочим ли го в друго направление, лесно ще открием заблуждението си.
  
  
• Самолюбие - Същността на самолюбието и на човешкото аз е да обича само себе си и да мисли само за себе си. Но какво да стори човек? Не е в негова власт да предпази любимия си обект от недостатъци и страдания: иска да бъде велик, а се вижда нищожен; иска да бъде щастлив, а се вижда нещастен; иска да бъде съвършен, а се вижда съвсем несъвършен; иска да бъде обичан и ценен от хората, а съзнава, че недостатъците му заслужават само отвращение и презрение. Поради това противоречие у него възниква най-несправедливата и възможно най-престъпната страст; той започва да изпитва смъртна омраза към истината, която убедително изобличава слабостите му. Естествено, неприятно е да си изпълнен с недостатъци, но още по-лошо е да ги имаш, а да не искаш да ги признаеш, защото тогава проявяваш още един: умишлена самоизмама. Не желаем другите да ни лъжат; несправедливо ни се струва, ако искат да ги ценим повече, отколкото заслужават: справедливо ли е тогава ние да ги лъжем и да искаме те да ни уважават незаслужено.
  
  
• Никой не говори за нас в наше присъствие така, както говори в наше отсъствие. Разбирателство между хората се гради единствено на взаимната заблуда.
  
  
• Убеден съм, че ако всички хора знаеха какво говорят едни за други, не би имало и четирима приятели в целия свят.
  
  
• Само от това, че хората нямат никакъв нтерес да ни лъжат, не бива да заключаваме, че ни казват пълната истина; някои хора лъжат просто заради удоволствието от лъжата.
  
  
• Тъй като по рождение сме нещастни при всички обстоятелства, нашите мечти ни рисуват щастливо състояние, съчетавайки сегашното с удоволствия, присъщи на друго състояние. Постигнем и тези удоволствия, пак няма да сме щастливи, защото при новото ни състояние ще възникнат нови желания.
  
  
• Не зная кой ме е създал, нито какво представлява светът, нито какво съм самият аз; в ужасяващо неведение съм за всичко; не зная какво представляват тялото ми, сетивата, душата и онази част от съществото ми, която обмисля думите ми, която разсъждава за всичко и за себе си, но се познава толкова малко, колкото познава всичко останало. Съзерцавам всяващите ужас простори на всемира, които ме затварят отпред, и съм прикован в едно кътче от тази необятна шир, без да знам защо точно тук, а не другаде, нито защо за малкото време, отредено ми за живот, е избран този миг, а не някой друг от вечността преди и след мен. Накъдето и да се обърна, виждам само безкрайности, които ме заграждат отвред като нищожен атом, като мимолетна сянка, пробягваща безвъзвратно. Зная само едно, че скоро трябва да умра, но от всичко най-малко ми е позната именно смъртта, която не мога да избягна.