Доскоро водих аз живот охолен,
затуй видът ми тъй е болен,
лицето ми е сбръчкано и сухо,
главата ми кънти на кухо.

Не впервам вече взор във небесата сини,
нито в хубавите им богини,
за мене те са черни, грозни, мрачни
и правят дните ми невзрачни.

От работа си тръгвам рано вече,
след час съм във домашното елече,
събирам сили сред стените гладки,
а нощем сънищата ми са сладки.

Почакай, скоро ще ме виждаш свеж
със бодър дух на момък от колеж,
не ми пробутвай ти не мене витамини,
нито хапчета, жени и протеини!

Стихотворението е отговор на разтревоженото писмо
от д-р Пенева от 15 Март 2002 г.

Защо е твоят взор печален,
очите, с израз тъй банален,
а движенията ти, обикновено хармонични,
сега са ежедневно безразлични.

Пролетта набира своя ход,
природата подготвя се за нов живот,
погледни, небесата пак са сини,
вземи си малко витамини.