Тревога бе обзела съня ми когато отворих очи на развиделяване. По-късно мобилният ми телефон сякаш виновно звънеше да ме вдигне от сън, а аз окичен като коледна елха от багаж събуждах таксиметровия шофьор. Последният само попита "кога трябва да сме на стадиона" и подкара спокойно по празните улици на града.

За всеобща изненада след натъпкването на раници, сакове и щайги в микробуса остана място и за всичките седемнадесет участници в екскурзията. Въоръжени с търпение незабелязано прекосихме страната и по обяд бяхме на КПП Капитан Андреево. На път човек винаги е отрупан със събития. Тук ние видяхме какво значи "да пиеш една студена вода":

на българска бензиностация "австриец" от турски произход видимо обърка страната, защото след като зареди бензин, започна да се пазари за рестото. По груби изчисления служителят бе прав, но упоритостта на европееца отнесе случая към шефа, който спокойно четеше вестник вътре. Последният след кратък устен доклад разпореди потърпевшият да получи една вода от хладилника, която последният също отказа, махна с ръка и замина разочарован към истинската си родина.

На турската митница се разминахме на косъм с ужасяващата възможност да ни проверят багажа в адската жега. При прекосяването на Босфора пък объркахме лентата в задръстването и електронната система зави след като се вмъкнахме заедно с колите с чип за автоматично отчитане на преминаването. Затова пък след този инцидент вече знаехме какво означават интересно звучащите на български съкращения KGZ и OGZ.

Азия ни посрещна с красиви морски пайзажи. По пътя турска група ни показа ясно, че въобще не сме пренатоварили микробуса. Освен че бяха натъпкани в купето, покривният им багаж удвояваше височината на превозното средство. Тук това се оказа характерна черта - хората оползотворяват и то малко прекалено автомобилните курсове.

В търсене на място за нощувка усетихме бурно одобрение и превъзбуда у сервитьорите на паркингов ресторант по магистралата. Затова радостни разтоварихме всичкия си багаж и се разположихме на малка полянка. Вечерята не мина без станалия характерен впоследствие китарен концерт, а на лягане турчин разтревожено с мимики проучи дали не ни е страх от змии из тревата. Още тук мога да отбележа одобрението си от безплатното предоставяне на често добре поддържани тоалетни из цялата страна. На този паркинг имаше и отделна постройка за молитва.

Спахме сладко въпреки непрестанния автомобилен поток. На разсъмване ходжата от близкото село се присъедини мощно, но за кратко, към птичия концерт. Почти през цялата нощ по люлките лудееха деца и хора тихо раговаряха по масите. Не липсваше свобода. Сутринта бе леко помрачена от факта, че бирата е забранена за продаване извън ресторанти по магистралите на Турция.

По пътя за Анкара в ранната сутрин спряхме в град Болу и трябваше да изчакаме хората да се посъбудят. След намаляването на надморската височина гледката около пътя стана пустинна. Виждаха се камъни и суха пръст. На места се вдигаше мощен облак прах, от който изплуваше за малко по някой трактор.

В най-голямата горещина Анкара се показа в ширнало се огромно поле. Хубави улици и нови спретнати квартали се виждаха от околовръстния път. Трескаво строителство разширява и без това немалката столица. Следобяд преминахме по дължината на езерото Туз (Tuz). То е необикновено с червения си цвят на водата далеч от бреговете. Обясненията са, че изпусканото от живеещите във водата раци вещество създава този феномен.

Пустинният пейзаж след Анкара

вулканът Хасан

В град Аксарай (Aksaray) завихме на изток. Вдясно от нас се извиси първата ни, аклиматизационна цел, вулканът Хасан. Макар за нас с второстепенен харатер, върхът привлича с правилната си конусовидна форма от север - един истински вулкан.

Нашата пък първа равнинна цел, древният град Гюзелюрт (Guzelyurt), ни плени с необичайна атмосфера. Къщите, вкопани в скалата, издълбаните по фасадите им гравюри и подземният град, който част от групата посети - сякаш Фред Флинстоун всеки момент щеше да изскочи отнякъде. Много от домовете са вече изоставени или се използват за обори на домашни животни. В дворовете за първи път видяхме компактна суха животинска тор в късове с правилна форма - поради липсата на дървесна растителност то е местното гориво, което ние назовахме биогоривото.

Очакваше ни нещо внушително. Вдясно от пътя на микробуса полянките с изсъхнала трева хлътнаха и в отворилата се пропаст се откри малък оазис. В подножието на отвесни 100-150 метрови стени малка рекичка се виеше в тунел от свежи тополи и зелени полянки наоколо. В размерите на каньона Ихлара всичко изглеждаше миниатюрно.

Гюзелюрт

каньонът Ихлара

Останахме да преспим на бодлива и ръбеста полянка над каньона, тъй като условията не бяха от значение в компанията на това природно чудо. На смрачаване към нас се присъедини персоналът от близкия ресторант и така освен, че уговорихме хотел за следващата нощ, се порадвахме на няколко турски песни в тяхно изпълнение.

Денят ни започна рано. От Ихлара потърсихме селището Хелвадере (Helvadere) и от него на няколко километра по асфалтов път се изкачихме до малък ресторант. Връх Хасан вече посрещаше слънцето, а луната тихо му шептеше отблизо. На съседно ребро имаше хижа с множество палатки наоколо. Растителността беше оскъдна, прах би се вдигал и от ходенето на балерини. Въпреки това на 2200 метра подминахме изграден от пастири семеен лагер от шатри. Овцете бяха от странна порода - под опашката на всяка от тях имаше обемисто образование от лой.

Гледка на тръгване от ресторанта

Пастирския лагер

Разликата от 1700 до 3253 м.н.в. преодоляхме за около 6 часа. Последният участък беше най-труден поради това, че в стръмния сипей краката се връщаха надолу преди следващата крачка. Първите обиколиха кратера и стигнаха до истинския връх. Останалите почиваха на връх с малко камионче, рекламиращо заводите за Мерцедес в близкия Аксарай. Освен ширналото се красиво Централноанадолско плато със средна надморска височина 1000 м, във ветровитото време се показа вулканът Ерджияс и масивът Аладаглар с най-високия си Демирказик.

Тази нощ почувствахме лукса на скромния хотел в Ихлара. Китаристите в групата получиха бурни аплодисменти след музикалното си изпълнение на една от изпълнените предната вечер турски песни. Текстът бе записан с нечетаем ръкопис на новата турска азбука. Все пак бе крачка напред.

В селото правеше огромно впечатление "разделението на труда". Сутрин жени изкарваха на паша говедата, и по нивите наведени бяха само те. Минаването им през главния площад независимо от часа бе само на магаре. Тежката задача да се охранява мегдана се пада на мъжката част от населението. Затова на сутринта Дари предизвика смут, когато безцелно се шляеше, надянала шарени шалвари.

На път за град Кайзери се спряхме в Деринкую (Derinkuyu). Цялата област е известна с множеството подземни градове. В древността са били строени за защита от нападатели - с по няколко входа и отдушни шахти за резерва. Посетеният от нас град е могъл да подслони до 15-20 хиляди души. Наистина, лабиринтът от коридори и помещения на няколко нива е впечатляващ.

Ючхисар

Гьореме

Когато пред нас се изправиха продълбаните скални вулканични конуси на Кападокия, настана истинско оживление. От Ючхисар (Uchisar) се виждаше цялата долина, осеяна с изправени скали и пясъчни пирамиди в нежни цветове. Не че фотографската артилерия дотук не бе работила, но това място претърпя истинска канонада. В съседно Гьореме (Goreme) се настанихме в скален хотел и имахме време за всичко - разходки в тази магична атмосфера, доспиване на хладно в каменните стаи, пазаруване. Турците са известни с удоволствието от пазарлъка. Аз лично тук почти не го усетих, така както го правят дръзките истанбулци. Преди залез слънце посетихме и Зелве (Zelve) и Чавушин (Cavusin), където природните феномени имат малко по-различен характер. Вечерята бе истински романтична от високата хотелска тераса с гледка към осветените пирамиди.

Чавушин	Зелве
Хотелът в Гьореме	Юргюп

Изгревът привлече много ентусиасти от нашата група. В сутринта звучаха странни шумове, напомнящи село със свински жертвоприношения. Небето се бе напълнило с шарени балони и мощни уреди хвърляха негоре огнен пламък във вътрешността им. В по-късната сутрин докато ценителите на древното църковно изкуство се наслаждаваха на произведенията в Открития музей на Гьореме, други се сдобиха по султански с чалми против жегите. В Юргюп (Urgup), границата на тази скална феерия, както се разбра с причинители вулканите Хасан и Ерджияс и последвала ерозия, забелязахме кола от България. Със същите тези хора се срещнахме по уговорка в ски-център Ерджияс. Преди това разгледахме центъра на Кайзери, където ни омайваха изкусни продавачи на килими. На ескалатор кавалерското ми чувство проговори, а двете туркини бяха по-скоро шокирани от предимството, което им бе дадено. Пешеходците в този град са една истинска напаст по светофарите.

След като ни прогониха от близостта на военно поделение, направихме палатков лагер на свежата трева до хотела в ски-центъра малко преди слънцето да се скрие зад мощната снага на вулкана Ерджияс (Erciyes). Местната ни преводачка Аглика, съвсем доскоро тропаща хорца с нас в служебния ни клуб, доста ни помогна да се разберем със собствениците и проучим порядките на това място. Записахме се в книгата за посещение на върха. Тук полицията изпълнява ролята на ПСС. На вечерния мач на турския национален футболен отбор се вълнувахме заедно с нашите домакини.

Не остана много време за спане. Слънцето се показа едва след като вече бяхме превзели два часа път от баира. Последва стръмно изкачване по лявото ребро. В този ден стартирахме от 2200 м.н.в., за да извършим новия си височинен рекорд от 3944 м. Масивът Ерджияс ни изненада приятно с мощните си скални стени, осеяни със зъбери и причудливи форми. Но няма нищо наготово - теренът ни затрудни изключително със сипейна хоризонтална пътека, стръмен снежен участък и изключително опасен каменен склон. Нестабилните камъни дори сами се повличаха надолу, а в скрит от нас улей каменопад в продължение на минути зловещо огласяше околността.

Ерджияс - към върха	Ерджияс - красотата на зъберите
Бодливата трева	Ерджияс - цветовете

Стръмните склонове от върха създаваха лек дискомфорт, но пък раздялата с гледките бе трудна. Слизането стана по снежен улей с ужасяващ наклон в горната си част. Допълнително внимание изискваха преминаващите с огромна скорост късове скала идващи откъм гърба ни. С удовлетворение от липсата на инциденти, особено за голяма група като нашата, се върнахме в лагера след 12 часово ходене. Въпреки умората вечерта мина в настроение. Песента "няма бира" си свърши работата - час по-късно питието пристигна от града.

Едно хубаво предупреждение за посетителите на всички турски вулкани е да внимават къде сядат. Човек би могъл да си представи и по-страшни работи, но заниманието да си изваждаш бодли от задните части не е особено приятно. Причинителят е една наглед нежна тревичка - като малко храстче.

В късната вечер по време на почивката от футболния мач мюдюрина (управителя) на хотела бе използвал оставането си насаме с чаровния Владо и му бе предложил взаимен масаж. Вестта за неуспеха му бързо се разнесе и опитите за гледане на второто полувреме бяха съпътствани с внимателно проучване на възможните изходи за бягство.

Вече познати на семейство съсели със собствен подземен град под нашите палатки се омесихме с тях на сутринта и раниците бяха внимателно прегледани за допълнителен жив багаж. По пътя си на изток улучихме най-големите горещини за град Караманмараж (Kahramanmaraz). Още отдалеч правят впечатление слънчевите колектори с бойлери за топла вода, по един за всеки апартамент от блоковете. В тази пустош ценят енергията. На слънце въобще не беше приятно, затова се присъединихме към полузаспалите турци, натъркаляни по полянките на сянка. Наблизо имаше маса и ни направи впечатление как един от тях прогони седящата там туркиня и ни покани да се настаним удобно. Нещо, което ние вече бяхме направили на тревата. Появи се мъж на средна възраст, който се наприказва на немски. Отвреме навреме в тонколоните по стълбовете звучаха съобщения, показвайки че в града това е основното средство за комуникация с населението. Въобще, толкова бяха любезни в Караманмараж, че след като забравихме фотоапарат на една маса на пазара, изпратен от възрастните малчуган ни гонеше десетки метри, за да го върне на собственика.

Нататък по бензиностанциите ни черпеха с чай, сипваха ни в ръката ядки или друго нещо, което консумират в момента. На една от тях Владо отново бе ухажван от управителя, макар от офиса му да се показа една прелестна дама, чийто поглед беше доста палав за туркиня.

До необичайно наклонения паркинг на връх Немрут I пристигнахме точно по залез слънце, за да видим съревнованието на една дузина фотографски школи. След като слънцето се скри, то получи бурни овации за добре свършената работа. Чак тогава остана време за историческата забележителност - огромните каменни глави на различните божества. В миналото за да бъдат открити, върхът е трябвало да бъде откопаван от огромно количество баластра. Останахме да нощуваме в заслона в подножието на върха. Групата се раздели на спящи в задушна и миришеща стая и брулени от вятъра на верандата. На нас завет ни правеше служител на комплекса, който пренощува на матрак. Програмата включваше и сутрешна молитва на близко разстояние от спалните чували. Всъщност тук нощ въобще липсваше. Явно в часове на бездействие до изгрева група хора бъбреха на висок глас. Не след дълго върволицата от микробуси и хора се източи към историческото място. Вятърът не престана през всичките 10 часа от престоя ни. Цветята на тази височина от около 2000 м. бяха изключително разнообразни.

Каменните глави на Немрут

Тревичка от Немрут

Пред нас се беше ширнала широка мрежа от басейни, изградени по долините на известните реки Тигър и Ефрат (ние самите намерихме едно добре звучащо наименование обединени Тигро-Ефратски езера). Построяването им е съдало доста конфликти между държавите, възполващи се от течението им. Под впечатленията от предната вечер песента, с която се събуди някой, бе игрива в тон с настроението и "карай, шафиоре, карай по-нагоре, тамо на баира ша стане панаира" прозвуча в необичайно ранния час.

Автомобилният поток намаля значително и когато съвсем замря, пътят свърши в един от язовирите. Преминахме го с ферибоот. Започна каменна пустиня, която на места трудолюбиви хора бяха превърнали в малки оазиси от културни насаждения. Диарбекир (Diarbakir) изглежда модерен град в периферната си нова част. Старият град обаче, разположен около втората в света (след китайската) по дължина стена е по-скоро едно гето. Ние имахме неблагоразумието да поемем към сирийска църква. Полицията, за щастие, бе нащрек и ни съпроводи на връщане. Децата в града бяха доста досадни. Често се закачаха за нас и практикуваха английския си език "хальо ... мъни-пара ... уотс йор нейм".

Диарбекир - крепостната стена

Децата на Диарбекир

От града се измъкнахме трудно и привечер се добрахме до град Татван, намиращ се на брега на езерото Ван. Имахме време за разходка. По крайбрежната улица група по-големи деца се шляеха съмнително. Затова къпането не беше препоръчително. И въпреки, че получиха хляб от сърце и нашите приятелски поздрави, тези малки разбойници ни замериха в гръб със саморъчните си прашки.

Езерото Ван се е образувало при изригването на вулкана Немрут, когато голямо количество лава е заприщило отточното място на малките реки в областта. Площта му е около 4-5 хил. кв. км. Поради голямото количество на минерални соли във водата животът в него е оскъден. Затова пък се препоръчва на страдащите от гъбични заболявания по кожата. В един от дните близо до него от нас се намериха ентусиасти, които да се подложат на медицинските тестове. Кожата по телата им остана цяла, но тази от сандалите на Чавдар изпусна щедро черна боя.

Водачите намериха в Татван стария им познат Мехмед и по тъмно пристигнахме в кюрдското село Шеринбаиркьой (Serinbayirkoy). Ние си го преведохме като "горната махала". По примера на известното нам село Яново тук не се очакваше да намерим казан за ракия. Но затова пък домакините ни посрещнаха с хубава вечеря. Консумацията на алкохол в трапезарията не бе разрешена. Самата тя бе в стар стил - с гредоред, кирпичени стени и пръстен под. Хранихме се на земята, а двете симпатични неомъжени дъщери на домакина пъргаво ни обслужваха с дяволити погледи. Спалните пространства бяха две - полянка за палатки и стая в недовършената къща за гости. Местната фауна бе украсила през нощта платнените подслони с вещества от най-различен характер. Птичият концерт пък дори превиши разрешените от закона децибели в периода 22 - 08 часа, но потърпевшите нямаше къде да се оплачат, освен на спътниците си от автобуса.

Кухнята на семейството представляваше отделна тясна постройка, в средата на която имаше цилиндрична яма, чиято околна стена се ограничаваше от цялостен метален лист - като казан без дъно. Огънят загоря още рано сутринта с ресурс познатото ни вече биогориво. Разтегляните във въздуха топки тесто до тънки кори се лепяха на нагорешеното желязо и така се получаваше апетитният хляб. Едва след закуска дискутирахме причината за неговите високи вкусови качества, познати ни от историята с българската шкембе-чорба.

Шеринбайркьой - на трапезата

Кратера на Немрут

С микробуса по черен път се качихме до короната на вулкана Немрут. Най-високият 3050 метров връх от 54 километровата му обиколка бе лесно препятствие за нас. Но тъй като склоновете към кратера му са доста стръмни, върнахме се до същото място и с мерцедеса съпроводени от мърморенето на Бисер заради доста по-лошия път стигнахме до безотточните водни басейни. В т.нар. топло езеро, добило зеленикав цвят явно поради благоприятната за растенията вода от минeралния извор на брега му, се изкъпахме с удоволствие. А после за сравнение направихме същото и в другото с име "студеното". В курортната местност имаше 2 караванки, предлагащи питиета и дреболии(не животински, обаче) за хапване. А в неделния ден бяха надошли множество хора, търсещи спасение от слънчевата пещ в ниското. Бездействието им се изразяваше в печене на тлъсти меса, а една от компаниите се забавляваше с музикални изпълнения на китара и сас. Явно вече предпазливи от случката в Татван, упорито отказвахме поканите на местните.

Трябва да отбележа, че кюрдите не гледат с добро око на разголени човешки тела. Границата не е строга, но ходенето по бански привличаше учудени и строги погледи.

В групата се появиха противоречия на връщане към селото. И сякаш за да подобри обстановката, природата даде всичко от себе си. Меките вечерни лъчи на слънцето се плъзгаха по езерото, а няколко хълмчета до брега хвърляха дълги сенки над водата. Планините от юг изглеждаха позлатени, а въздухът сякаш беше копринен плат, галещ върховете им.

Именичката Поля почерпи за хубавия български празник Петровден. Попяхме за нея, а в тъмнината кюрдските моми тихо като котки се присъединиха към компанията ни. От разговорите ни с тях, а и през целия ни престой в селото, се разбра, че кюрдският и българският език имат изненадващо много общи думи, или поне с общи корени, нямащи нищо общо с големия брой възприети турски такива. Преди да ни пожелаят "лека нощ", тези девици ни замаяха с пъргавината си, покатервайки се на покрива на съседна едноетажна къща.

Раздялата след закуска се оказа трудна за всички. Обещана бе голяма зестра за симпатичните на домакина мъже. Аз пък не успях да схвана какво значи "шерим ефенди", след като получих това название при общата ни снимка. Само шофьорът ни (който между другото може да получи единствено похвали за цялостното ни пътуване) мечтаеше да напусне мястото, което го бе лишило от баня, течаща вода и нормална тоалетна в продължение на 2 дни. Първото нещо, което обеща да целуне в родния си град, бе не съпругата си, а домашната си баня.

Спряхме в град Ахлат (Ahlat) и разгледахме неговата забележителност - селджукските гробища. В най-източния град от нашето пътешествие Адилджеваз (Adilcevaz) наехме стаи в хотел. За изкачването на Сюпхан се иска разрешение от полицията, по-скоро от съображения за сигурност поради проблемите с кюрдската работническа партия.

Вестта за българи в малкото градче се разнесе бързо. По улиците ни поздравяваха, а в магазините бяха любезни с нас, опитвайки се да ни заговарят. Като разбра за лошия автомобилен път за следващия ден, шофьорът Бисер роди нов бисер "мен вече с нищо не можете да ме изненадате".

На път за изходното към върха село Айдинлар (Aydinlar) слънцето ни освети в автобуса и плахо, но все пак с успех, изпяхме "July morning". Върхът Сюпхан, забулен в облаци и в трите дни откакто го виждахме, този ден се смили и показа ясно своя истински вид. Тръгнахме от 1890 м.н.в. за да изкачим първенеца на екскурзията от 4053 м. Заедно с връщането общо станаха 14 часа. Може би от влажността на въздуха покрай езерото този масив имаше в подножието си най-приятния за окото вид. По склоновете му срешнахме няколко стада и един въоръжен овчар. Ван създаваше силна предпоставка за почивки със своите събуждащи възхита пейзажи, чийто вид се променяше непрекъснато с издигането на слънцето. Но най-голямо оживление създаде снежният в далечината Арарат. По пътя фотографите ни за последен път залягаха над поредния си фотомодел - огромна стара костенурка.

Сюпхан

Пасищата на Сюпхан

Кратерът на вулкана е запълнен с каменни камари, разнообразието на които докара почти до екстаз геолога в групата ни. Тук-там се виждаха ледникови езерца и се чуваше клокочеща вода. Умората пребори няколко човека, които не успяха да се доберат до най-високата точка.

В селото около микробуса бе весело. Върналият се рано Милко се беше забавлявал през деня с децата на футбол и фотографирайки ги. Час преди да се появим и ние бяха изпратили магарешки ескорт да ни помогне с багажа, но се бяхме разминали. Червеният ни мерцедес светеше чист благодарение на доброжелателен селянин в костюм. Той искрено се зарадва на Чавдар, нещо което се бе случило вече многократно в кюрдската общност с нашия спътник, носещ името "ръж" на техния език. Двамата се поздравиха по местните обичай с почукване на глави и ако не знаехме нищо за тях, нямаше да разберем, че единият не е от тук. При появата на огромния Владо в очите на децата се появи очевидно страхопочитание.

Започна дългият път на запад. В опит да скъсим времето за пътуване в околностите на град Бингьол (Bingol) направихме панорамна обиколка на високо плато с язовир. Последваха няколко военни проверки, в една от които описахме майчините си и бащини имена. В смайващо с гледките си дефиле спряхме за нощувка на полянка до пътя. След кратко се чуха ясно два откоса от картечница. По светлините на близкия хълм се досетихме, че има военно поделение. Тъй като по данни в Казанлък така си празнуват рождените дни, останахме по местата си. Но не за дълго. В 22 часа ни посети цивилно облечен и упорито ни изчака докато си натоварим багажа. Последното действие заедно със събиране на трапези, палатки, спални чували и друг багаж в раниците трая около 10 минути - един сериозен успех дори за вече отренирана група като нашата. На поста се бяха събрали доста униформени и изчакахме да пристигне английскоговорящ, който ни увери, че нощуването в района е опасно. С ескорт напуснахме планината, а на изхода си изплакахме отново майчините и бащини имена.

Сутрешни гледки

Амасия

От новия ни лагер се опитаха да ни прогонят огромни кучета, но в тази борба ние останахме победители. На сутринта ято гарги, вдигащи шум за цял стадион запалянковци, даде края на дългата и мъчителна нощ. Настроението ни върнаха шеметните планински гледки през отворите на заобикалящите ни огромни автомобилни гуми.

Град Амасия (Amasya) бе единственото ни развлечение през деня. В миналото градът е бил културен и просветен център. В него са завършили образованието си много турски султани. Селището привлича с красивите си къщи в старинен стил, приятните озеленени алеи покрай реката, скалните гробници и старата крепост. Изненадата ни бе приятна. Това бе и рожденият ден на песента за нашата екскурзия (по примера и мелодията на една алпинистка песничка)

1. Стъпка в стъпка, в прах и в сняг
тръгваме на поход пак
с раниците на гърба
и със щеки във ръка.
Ръководството реши
утре цял ден да се спи,
от зори до късен мрак
се потим във буса пак.

Припев: Опасности в планината,
знай, има много -
улеи и камъняци
и разни други шмендики.

2. Планът беше май голям -
връх Хасан, Немрут, Сюпхан,
Ихлара и Гьореме,
Кайзери, Диарбекир.
Вложихме парите в бира,
бусът веч не ни побира,
газим джам, пране сушим,
но пук все напред вървим.

Припев: Опасности из страната,
знай, има много -
мюдюрини, продавачи
и разни други шмендики.

3. С прашки ни замеряха,
бихме се със кучета,
изгреви и залези
ние не пропуснахме.
"Хальо, мъни, уотс йор нейм",
"всеки знае себе си",
"ала нищичко не мой
да ни изненада, знай".

Припев: Опасности в автобуса,
знай, има много -
бутилки, раници, чанти
и други падащи неща.

Тази вечер никой не ни прогони въпреки хубавите полянки, на които нощувахме.

В ранната сутрин се разпръснахме в град Кастамону (Kastamonu). Отново чист град, стари къщи и величествена крепост на хълма.

Хубаво е да се каже, че цяла Турция е осеяна с оптични кабели наравно с електрическите. В малките селца явно се използва само за телефонни връзки, но перспективата е добра.

Кастамону

Сафранболу

Сафранболу (Safranbolu) е едно от местата в страната, където могат да се видят най-много чужденци. За да си я представи българин, трябва да се спомене Копривщица. Старинните реставрирани къщи са досущ като българските. Твърди се, че нашите архитекти са получили идеите си оттам.

В Истанбул попаднахме на изнервящи задръствания. Впечатление прави свободното и независимо движение на градския транспорт в оградени отделни платна. Нощувахме на оживен паркинг. Тъкмо за вечеря отново се чуха изстрели, но този път явно за някакъв празник. На 15-ия ден влязохме в България, където ни очакваше зловещата новина за силните взривове в Челопечене. Три дни по-късно дойде и вестта за тримата германски алпинисти - заложници на ПКК в Арарат.

Нашата екскурзия беше късметлийска - със слънчевото време, с липсата на здравословни инциденти и прекрасното с малки изключения отношение на турци и кюрди към нас.