|
Както се случва през последните 7-8 години, за Великден замисляхме да помиришем за сефте пролетта и да открием палатковия сезон. Ники и Люцо заминаха два дни по-рано и скиториха в района на село Безводно като изкачиха най-високия (в Източните Родопи) връх Чиляка. Аз до последно се борих за тръгване и си го заслужих - с кола, която самата й собственичка я наричаше "рендето", без никакви проблеми се добрахме до Кърджали. Там се срещнахме с почти подивелите вече наши спътници и след помощта на разведряващата атмосфера на трапезата взехме смело решението. Така надухме ауспуси на изток и потънахме в лабиринт от междуселски пътища. В необичайната за сезона жега стигнахме до река Арда преди село Долно черковище и разгледахме две пещери-домове на древните тракийци. На брега се беше кичнал съвсем не на мястото си огромен нов хотелски комплекс. А отсреща се изправяше естествена скална крепостна стена с ниши по нея. В желанието си да огледаме отвисоко си наумихме да атакуваме заградено с мрежа широко място. Колебанието ни все връх и всъщност се оказа интуиция, защото щяхме да навлезем в хранилище за лешояди. По този начин идентифицирахме огромните летящи птици в небето.
Следващата дестинация се оказа стената на язовир Студен кладенец и едноименното село. Там се намира проломът "дяволският мост" или Шейтан дере (преводът съвсем не съвпада), една пустинна гледка в момента, чието очарование, както разбрахме от Людмил, е било преди да се построи язовира в моментите на многоводие на реката. Няма да спестя, че все пак мястото привлече вниманието ни и поседнахме наблизо на втори обяд до една от многобройните в Родопите чешми по пътя. В село Джанка хората се оказаха доста разговорливи и приветливи. Млад мъж оправяше покрив и много съжали, че няма време да ни води из околността. Но поне ни съдейства да си оставим колите на една полянка наблизо. Бяхме припознати като водолази. Такива бяха идвали преди нас, за да изследват дълбоките вирове на каньончето, който предстоеше да разгледаме. Това беше разбудило духовете в спокойното селце и се разказваха какви ли не легенди за злато, каменни масивни порти и подземни пещери. Нещо, което те не бяха успели да достигнат без допълнително оборудване.
Дюшан дере представлява един особено интересен пролом. В долната част реката преди да се влее в Крумовица е сторила около 200 метров каньон в скалите, където са се сгушили дълбоките тайнствени вирове. По горното течение се редуват плоски речни легла и прорязани в скалата дълбоки канали, толкова тесни, че на места могат да се прескочат. Ние не продължихме нагоре към селата Байово и Падало, защото колите вече ни зовяха. Теренът се оказа изключително подходящ за затопляне на водата, след измерване установихме 22 °C, и затова се потопихме в един от вировете. След няколко километра в посока Крумовград отбихме до пътя и останахме за нощувка. Проведе се урок по лагерно готвене, а после със задоволство изконсумирахме курсовата работа и в компанията на раздираща въздуха жабешка симфония се отдадохме на палатките си. Точно преди лягане се разбра, че имам имен ден и съжалихме за пропилените тостове преди това. До прохода Маказа си избрахме по-екзотичния път и се наслаждавахме на разнообразен терен и малки селца. Изглеждащият изолиран район всъщност се оказа не толкова - около нивите и къщите се виждаха спрели прилично запазени леки автомобили. Щях да изпусна волана на колата, когато някак внезапно изскочихме на място с двама гранични полицаи, запречили страничен път, по което разбрахме, че сме стигнали близо до прохода и границата с Гърция. Продължихме напред и не след дълго спряхме в село Чакаларово. След кратка консултация с хора, които знаеха посоката и бяха чували, но не бяха ходили дотам, получихме информация за следващата ни цел - връх Вейката в масива Гюмюрджински снежник. Върхът е най-южната точка на България с надморска височина 1463 м. Описанието за достигане до него по дълъг ръб не се следва много лесно в предвид гористата местност и доста разчупения планински терен. Вървяхме по широк черен път докато стигнем до портала на граничната мрежа. На това място сменихме долината (заставата остава някъде вдясно долу) и когато е трябвало да се върнем вляво към ръба с връх Свети Илия, ние повлякохме крака по десния хоризонтален път, който упорито пресича дълбоките водни дерета. След като този наш водач ни изостави, в гората редиците се огънаха, но на граничните пирамиди сплотихме сили за последния напън. Подир скорошния сняг в напоената с влага земя гордо бяха надигнали глави екземпляри от защитеното в парка Родопско кремче. С жегата се бореше последна пряспа сняг.
От Вейката се откри хубава билна гледка. Смътно се виждаше така жадуваното Бяло море, толкова желано, че веднага се скроиха планове за плажуване в следващите дни. Трудно е да се преглътне неестествения път на границата на това място. Идвайки по билото от Ючбунар, тя го зарязва преди най-високия красив скалист връх Гюмюрджински снежник и започва да се лута из горите нагоре-надолу. И ние това направихме заблудени, че ни чака много ходене по нея заради обиколния маршрут на качване. Оправихме се и хванахме това било, което през всякакви бодливи шубраци ни отведе полека-лека в Чакаларово. Като види човек отвисоко, друго е. Освен за ориентиране, интересно беше да се види етапът от пълзенето на зеленината по склона. Бяхме останали с надеждата, че в този краен район на страната ни ще бъде запустяло и подходящо за тих палатков лагер. В посока общинския център Кирково, обаче, бе безнадеждно и затова избрахме югозапад към границата и село Горно Къпиново. Ценната земя около реката бе грижливо засадена от трудолюбивите тукашни жители, а в края на селото сякаш свършваше светът. Местните приятелски ни упътиха към "вилата" (хижа Хвойова поляна) и бившата гранична застава. Мястото около последната се оказа точно за нас. И когато вече блажено бяхме разпуснали тела по зелената полянка, от гората по черния път бясно се спусна светло на цвят BMW и от него изскочиха млади хора с кървясали очи и зачервени лица. Скоро ни наобиколиха и ездачите от магарешкия отряд и попаднахме в плен. Умело отбихме началото на разпита, помогна ни това, че бяхме видели групата планинари по билото през деня и така доказахме, че сме свои. Далеч по-трудно се оказа да откажем услугите им да ни превозят със същото това BMW до хижата или да ни приютят в къщи в селото. Отказът ни бе голяма обида за тях, малко пресилено, но ми се струва недалеч от истината. От срещата ни с тях поне стана ясно, че най-подходящият подход към планината е от тази страна.
В последния ден от нашата приятна екскурзия се запътихме с мисълта за Вкаменената гора, която не бяхме много ориентирани къде точно да я търсим. В село Равен и една махала по пътя за село Биволяне ни посрещна изненадата, че в района не се говори български и трябваше да се оправяме с жестове. Махането с ръце на една доста възрастна баба ни отведе в светилището Харманкая. После посетихме и храма на Орфей в Татул. Търсенето на последния природен феномен се оказа доста трудна задача. Пристигнахме във все още недостигната от хорската алчност местност. По пътищата се виждаха само крави и кучета, тук-там и някой човек по нивите. В следване на пътеките се натъкнахме на изоставена и полуразрушена махала, похлупена от девствената тишина. Усещането бе изключително приятно. Имахме невероятния късмет да срещнем млад мъж, който се качва тук веднъж в седмицата да нагледа кравите си. Сподели, че родата му е била ухажвана да продаде мястото за построяване на хотел. Поклон пред тези свестни хора - отказали са!
Вкаменената гора беше най-малката ни радост тук. Едва ли това е единственото място с подобни скални образувания. Това пътуване ни остави един траен хубав спомен от посетения български край и гостоприемните му приветливи и трудолюбиви хора. Поне ние това усетихме и видяхме.
|
