|
Всичко започна от плановете за гостуване във Валенсия с посещение на Барселона и Мадрид. Последва плахо проучване на възможността да се видят Пиринеите. И след като индивидуалните шансове за участие в тази одисея се изпариха съвсем, дойде ред да се помага на приятели за пътуване до град Челябинск, Русия. Тогава в полезрението ни изскочиха изгодните нискотарифни авиолинии до Барселона, откъдето можехме да се потопим в обятията на малко познатата в нашата страна планина. И все пак в деня на купуване на билетите ни осени идеята да разпространим вестта сред приятели, след което се събраха достатъчно участници за един автомобил, че и малко (за) отгоре. Окръжното писмо гласеше: "Това пътуване няма да бъде почивка с удобства в условията, а такава с лишения. Ще бъде по-леко не на участниците, които могат бързо да ходят, а на тези, които са устойчиви на влага и студ, както и на продължително ходене, макар и по-бавно ...". Впоследствие това се превърна в девиз на екскурзията ни, защото никой, дори и авторът, не осъзнаваше достатъчно добре истинноста на тези думи. На 17 септември 2008 г., денят на тръгване, схемата бе достатъчно сложна, но затова пък добре обмислена. Мъжете в групата (аз, Владо, Ники и Джо) като истински кавалери трябваше с колата на приятел (още от училище с незаслужения прякор Гамена) смело да прекосим бивша Югославия през нощта и да се явим в определен час близо до град Genova, Италия. Джо получи подарък за отминаващия си рожден ден, който увеличи запасите ни с опияняващо въздействие и стана подходящ повод за чести почерпки по-нататък. При напускането на страната съдържанието на багажа в Опела бе с висока степен на компресия, а в душите ни се прокрадваше безпокойство поради настъпилите в България ранни студове, които в Хърватска бяха далеч по-сериозни щом температурите по разсъмване достигнаха 1,7°C. Все пак природата не бива да се обвинява за всичко, камо ли за прегазената котка на паркинг (с каква ли скорост автомобил може да свърши подобна хубост?), където спряхме за сутрешен преглед на състава. Някаква роднина на жертвата с умилкване умело измъкна от нас къшей хляб и лениво помотавайки се наоколо внезапно хукна да бяга уплашена от лая на невидими кучета. Посоката на звуците водеше към плътно затворено куфароподобно ремарке. Собственикът на автомобила, превозващ животните явно не по правилата, побърза да продължи пътя си още непосетил задължителното за всяка сутрин помещение. Предвиждайки, че ще се явим по-рано на срещата, свърнахме на юг преди Милано и в галоп разгледахме приятното градче Парма. Уличен електротехник, учудващо добре говорещ английски, ни препоръча пътя през La Spezia като по-живописен. И така до Genova се наслаждавахме на изящно оформени скалисти остри масиви и красиви планински селца. В града ни очакваше моят селски Емил Гърнарев, емигрант от 18 години в Италия. Преди това бе нахранил в градината с ябълки другия си гостенин, който ежедневно го бе посещавал през последните месеци - диво прасе с очевидно повишени социални качества. На нашата трапеза пък се молеха да бъдат изядени приятно зачервени кърначета от самопожертвувателно италианско говедо. Нешофиращите бяха почерпени с местно вино. От умората гостуването мина като в сън. Дамската част ни очакваше на уговореното място. Ели беше пристигнала със своя Фолцваген от остров Сардиния, където работеше в момента. На Ани пък пътуването със самолет от София до Милано бе предоставило далеч по-сериозни емоции след като бе извоювала почти с бой мястото си в променения полет на Алиталия. Търсейки терен за спане в полегнала поза отказахме къмпинг за по 12 евро и след като видяхме, че по плътно населеното красиво крайбрежие с шеметни склонове нямаме шансове, близо до село Андора по-далеч от морето намерихме запустели градински тераси. Закъснeли бяхме с 5 минути, защото след проливен дъжд в палатките бе по-подходящо да се спи на плавателен надуваем дюшек. Италия не е Хърватска и жегите тук накараха Владо да си легне както майка го е родила. Събудих се от странни брожения преди разсъмване. От съседната палатка Джо търсейки сухи дрехи шумкаше като мишка из найлоновите си пликове. Но по-интересното ставаше в нашето убежище. Усетил хладнината на утрото Владо бе пъхнал краката си при моите в разкопчания ми чувал и с едната си ръка в просъница пипнешком се опитваше да придърпа върху себе си останалата част от моята завивка. Случката бе достатъчно забавна, за да ме накара в подобни позабравени войнишки условия да се смея от сърце. На тръгване Джо изълни сложен акробатичен номер в калта и сред проникващата и в костите влага продължихме пътя си вече далеч по-свежи от вечерта. В цивилизованата част от програмата спонтанно се включи разглеждане на Монако отвисоко както и по уличните задръствания, от които Ани се възползва да щъка наоколо с фотоапарат в ръка. Пътуването през Франция използвахме да напазаруваме от супермаркет в град Beziers. Преди Toulouse излязохме от магистралата по посока на Foix. След около 30 минутно лутане из околностите в Durban-sur-Arize Ели използва комуникативността си да помоли нощувка на привлекателна дворова моравка, но хладно бе препратена към центъра на селото. Все пак това ни помогна да намерим прилично място, което всъщност вече бяхме подминали с колите. Проучването на прималива тревна настилка ни запозна с факта, че по оградите на частните пасища има ток, най-вероятно за спиране на кравите от пакости и бягство. Оказа се, върши работа и за чужденци с палатки.
Сутринта бе приятна и в рядката мъгла изгревът привлече вниманието на по-запалените фотографи. След мил разговор с кафеджията в село St. Martory се вляхме в магистралата към Tarbes. Палав вятър открадна шапката на Джо докато в модерно-абитуриентска поза се опитваше да заснеме стройна пиринейска църква. Другата кола пък си изпълни задачата обирайки изпадналия от нас предмет - за разлика от предния ден, когато без опит в тази дейност пропусна оставеното от мен на покрива на нашата кола топче тоалетна хартия. В Bagnere-de-Bigorre по стечение на обстоятелствата се разделихме - ние през прохода Tourmalet, а другите през Lourdes. Пътят се плъзгаше по нагънатия релеф, а по него бавно пълзяха нагоре бодри леко запотени колоездачи. Пред нас внезапно се изправи красивият въх Pic du Midi de Bigorre (2872 м.н.в.), който трудно може да се сбърка заради метеорологичната му станция. Хубостите тук бяха първият ни допир с Пиринеите - като малка дупчица в стената, откъдето само да надзърнем какво ни очаква през следващата една седмица. По обяд паркингът в Gavarnie пъшкаше от удоволствие под разстеления ни планинарски багаж. Пропуските запълнихме в магазина за туристическа екипировка. Тръгвайки запъшкахме и ние, но от мъка под тежките раници. Забелязахме, че сме съвсем близо до Гринуичкия меридиан. Време е да отбележа, че препоръката да бъдем на това място дойде от планинския водач Валери Гайдаров, впоследствие оказал се добър приятел на нашия Джо. Свят малък, както се казва.
В курортното селище явно се грижат добре за гостите с ограничени способности. Рамо до рамо с бутани от местни хора инвалидни колички и баби с бастунчета закретахме бавно по асфалтовия път към горната част на циркуса Gavarnie. Скална стена от няколко тераси с общ ръст 800-900 метра едва не преграждаше пътя на слънцето, а от средата й се точеше тънката бяла нишка на най-високия в Европа 423-метров водопад. Това превиши естетическия капацитет на изтънчените ни чувствителни градски натури. Маршрутът ни бе насочен към Refuge des Sarradets, а после към известната порта La Breche de Roland. На новата ни карта пътят бе отбелязан с точки като труден за преминаване. И тъй като ясна пътека липсваше в тази посока, като нови в тази планина пък и с увеличено брутно тегло, се насочихме по подсичаща на северозапад (нея пък въобще я нямаше на картата), за да се озовем на уж по-голямата, идваща от Gavarnie за същата дестинация. Гледката откъм гърба ни зареждаше с нови сили, а пред нас по шеметните склонове висяха някак неестествено екземпляри от местна порода овце. Фауната не се ограничи само до тях и по скалите скоро започнаха да се плъзгат тлъсти симпатични мармоти, братовчеди на катеричките. Опитът по баирите ни помогна да намерим едва забележимия разклон за портата и на това място спряхме за първа нощувка в планината. Оттук започваше народният парк и се изтеглихме малко извън него. Мястото изглеждаше доста пусто, затова наличието на светещи челници късно вечерта и рано сутринта в горната част на нашата долина ни удиви значително. Тук започна сънната ми фиеста: При рутинна проверка от полицията всичко щеше да мине доста добре, ако контактната Ели не беше заговорила един от служителите на реда. Така ми намериха фотоапарата и конфискуваха картата му. Доста се разтревожих за снимките ми от Пиринеите. Като тартор събудих преди разсъмване отряда със свирка - мил спомен от прекратеното ми футболното съдийство. Реакцията въобще не бе адекватна, като на селски футболен тим, най-цветистият коментар бе на Ники - "чувствам се като в концлагер". Не знаеха какво ги очаква по-нататък. Ели и Джо се оплакаха от странни сърбежи по телата си. Други такива нямаше и този факт ни се стори доста странен поради преспиването им в различни палатки. На сутрешно заседание бе решено да отделим палатка под карантина за тези двукраки подслони на френските бълхи. Сутринта започна трудно с драпане нагоре. Постепенно се откриха непознати за нас върхове, включително пълен паркинг с коли на доста изненадващо място. Той бе обяснението както за нощните пешеходци, така и за "пълчищата" (част от пъстрия речник на Ники), които пристигаха от тази посока. По планинския им булевард стигнахме близо до хижата, за да направим почивка пред прелестите от предния ден, но от далеч по-изгодна позиция. В планинския дом (с цена на нощувката 15 евро) направихме справка за някои обекти в района. Хижарят говореше английски, но ние имахме и важни запаси в лицето на дамската част, които явно добре се разбираха с всякакви франсета.
Заредихме така нужната впоследствие вода и сред хубостите около портата La Breche de Roland (2804 м.н.в.) хапнахме и направихме първата и единствена в планината обедна почивка от един час, достатъчна и за сладък кратък сън. Допирът със снега по северния склон бе хлъзгав и след минути стъпихме в Испания. От юг гледката бе приятна, но не така величествена.
По пътя ни надолу огромните по размери каменни късове доказваха произхода на гигантския отрязък в скалната стена. Двама испанци ни помогнаха да се ориентираме в местността и затова уверено закрачихме към оформена долина. Водата, която течеше в доловете, изглеждаше матова. Владо обясни, че се дължи на отмити от нея варовици. На хубава полянка, където поток потъваше в скалите, младежи мързелуваха с голям професионализъм. И докато Ели си говореше с тях на смесица от 3 езика, останалите с удоволствие позволихме на дребничка симпатична испанка да ни спасява от още по-дребно настървено куче. А пък големият бял добродушко (за куче става въпрос, после се разбра, от характерната пиринейска порода) веднага се сприятели с Владо, както се знае, еквивалентно с това да се харесат със стопанката му.
Вместо да обиколим по полегата пътека, потренирахме по един по-труден скален участък. Раниците в комплект с Ники оставихме в една много интересна местност - нарязана от скалисти мини-каньончета огромна поляна. Размерите им бяха достатъчни да се разпилее групата ни и да се търсим после около 15 минути. Това място бе рай за диви кози, които охотно позволяваха доближаване до тях в порядък на няколко метри. А еделвайсите така пълно бяха окупирали тревистите места, че беше трудно да ги разпознаем в ролята им на редки цветя у нас.
Намирахме се на терасата Faja de las Flores, естествена граница между 2 пласта отвесни скални масиви, надвиснали над реката Rio Arazas. Движехме се хоризонтално на около 1000 метра над дъното на едно чудо на природата - каньонът Ордеса. Първоначалното вцепеняване от пропастите под краката полека отстъпи място на приятна наслада в това царство на другите измерения. Панорамата се сменяше рязко след всяка по-голяма издатина по пътеката. Но истинска представа за величието на това място даваха големината на предметите и живите същества с човешки размери намиращи се на съседен ръб. Преспахме на меки треви в насечения терен. На сутринта свирката отново прозвуча в утвърдения вече час, след което ми лепнаха прякор "фюрера" до края на престоя в тази планина. През нощта водата бе попривършила, намерихме прясна след час път. Диви кози продължаваха любопитно да надничат от скалите. Интересна е способността им да се сливат с околността неподвижно десетки минути и само с движене на главата да наблюдават околността. Всяко стадо си има поне по един такъв часовой. Следвайки скални пирамидки се озовахме на широка седловина. Дребен като муха хеликоптер пърхаше с перка наоколо. Трима испанци ни дадоха полезна информация за района, от която най-важни за нас бяха условията за пресичане на ледника под връх Mont Perdu. За да спестим слизане до виждащата се от мястото хижа Refugio de Goriz (2220 м.н.в.), ни препоръчаха да следваме тераса на нашата височина. В края й оставихме голяма част от багажа ни с решението да изкачим върха и да се върнем без да използваме алпинисткия си инвентар за ледника - пряк път за езерото Lac du Marbore. Нагоре ни обгърна мъгла. За кратки моменти се оттегляше, за да се възхитим на меките цветови окраски на скалисти стени, в които ясните очертания на отделните пластове образуваха красиви форми. Под огромната снага на Cilindro de Marbore (3355 м.н.в.) отдъхнахме до правилно оформено кристално езерце, което се оттичаше в скална пукнатина. Надписът за върха предупреждаваше за труден участък, по който наистина изплезихме езици до земята. Наградата бе сервирана на малко плато под върха, където на север гледката предизвика истинско въодушевление. В пропастта под ръба на площадката ни се разстилаше ледника с видими цепнатини в дълбок син цвят. В по-далечен аспект всред вкаменения Balcon de Pineta синееше езерото Lac du Marbore, а в далечината по-назад циркуса Cirque d'Estaube подслоняваше Lac des Gloriettes. В острата верига между двете езера се гушеше трудно забележимият най-висок заслон в планината (2666 м.) Refugio de Tucarroya. Огърлици от остри върхове се бореха с мъглата за да открият красотата си. Между две от тях долината Valle de Pineta разпръскваше мекозелените цветове на свежите си гори и поляни.
Върхът Mont Perdu с 3355 м.н.в. бе съвсем наблизо. От него се видяха още само острите зъбери на съседния връх Anisclo. На юг се стелеше бялата мъглива пелена. Малко птиче ни обикаляше без страх минути наред, докато се досетим, че тук на върховете се предоставят допълнителни забавления - хранене на хвърковати представители от планината. Връщането мина почти незабелязано. В ниското можехме само да си представяме горната част на възхитителния каньон Ordessa. След 6-часово отсъствие намерихме раниците непокътнати, а времето бе подходящо за бивакови приготовления. С оттегляне във вътрешността на терасата успяхме да избегнем шума от бензиновия генератор на хижата. Първият по-сериозен успех от началото на пътуването явно ни донесе успокоение и приложихме затвърдения ритуал със завъртането на няколко акапелно-песенни кръгчета. Споходиха ме приятни сънища - "общувах" с бивши комшийка и съученичка. В по-голямата част от нощта ръмя дъжд. Свирката тази сутрин не се чу и критичните коментари бяха отправени към водача - "батка, изпускаш дисциплината". Валенето спря колкото да си съберем палатките, а през това време наситената мъгла успя да измокри всичко. Бойният дух падна значително, за това допринесе доста и уютът в посетената хижа. Посоката ни беше към прохода Collado de Goriz с два варианта по-нататък до седловината Collado de Anisclo - рязко слизане към прословутия каньон Anisclo и после качване, или подсичане на връх Anisclo във високото през пътеки с въжено осигуряване. При сухо време горният вариант би бил по-подходящ. Но нас ни очакваха хлъзгави скали. Оставихме решението за по-нататък и уверено се понесохме по хубаво утъпкана пътека. Съмнения ни накараха да се върнем и "нашите" испанци потвърдиха правилния ни избор. Кроткият дъжд проникваше навсякъде, освен това стана и доста студено. Стръмно под нас се чуваше шум от течаща вода, но каньонът и тази сутрин ни се изплъзна от погледа. Странно за очаквания терен пътеката стана на път и вместо на североизток, постепенно обърнахме лица на юг. Дойде ни наум да си изхвърлим компасите. Релефът показваше, че сме подминали разклона, но ние така и не го виждахме. След като връщайки се в търсене последователно загубихме няколко овчарски пътеки и дълго се консултирахме поотделно с двама англичани и двама чехи, най-после прозряхме истината, че още от хижата сме упътени в погрешна посока. Цената на проучванията бе прогизналата в дъжда карта. Прозвучаха плахи предложения да се върнем по пътя от предните дни, но и досега съм учуден на хладнокръвието си да ги отклоня при тези наистина умопомрачаващи атмосферни условия. Имахме волята да спрем да обядваме. На границата на парка се появи овчарски заслон с "украса" от починала крава 100 метра встрани. По обилно наторени и разкаляни пътеки поехме хоризонтално над вече малък за представите ни симпатичен каньон и след кратко нагазихме във високи и гъсти мокри треви. Кравите тук бяха стотици, а в големите птици из поляните и във въздуха разпознахме редкия в Европа лешояд. Три изглеждащи тъмночерни в мъглата животни пробягаха групово едно малко разстояние докато се скрият. Останаха предположенията за вълци. Вече водех групата само по интуиция без да съм сигурен, че не сме подминали единственото място за слизане в дълбокия каньон Anisclo. Чувствахме голяма умора от неспирното ходене. Най-сетне на пътя ни се появи овчаро-пиратска колиба с череп на крава на фасадата си - и все пак приятна като знак, че тук задължително има изход към долината. В следващия дол реката бе издълбала скалите в поредната естетическа наслада за нас. Вече ясната пътека пресичаше водата през красиво мостче, а от другия край след 500 метра отново се загуби. Горчивият ни опит в Пиринеите ни правеше категорични, че указването на пътеките в планината е на изключително ниско ниво. От въпросите ни към местни планинари така и не се разбра каква е причината за това. Оценихме по достойнство работата на българските организации по маркирането на нашите планини. Явно загубили пътеката се озовахме пред пропаст, а отсреща скалните гигантски стени послужиха както за въздишки на наслада, така и на дискомфорт от съдалата се ситуация. Тук разбрах какво значи груповата сила. Чест прави на другарите, че отхвърлиха предложението ми за нощувка на мястото и с връщане назад намерихме отново вярната посока. В треви и сред дървета, скали и скални ниши пътеката слизаше стремглаво надолу, виеше се остро да избегне невъзможни за преодоляване пасажи и се натъкваше на мокри прагове, преминаването на които бе истинско изпитание. Моментът бе изключително емоционален, защото около нас се отвориха едни от най-красивите гледки досега. Водна струя изхвърчаше от скала почти хоризонтално, за да се приземи в бели пръски под видимия ни обхват. На другия бряг на голямата река улеи приютяваха разпенени потоци, които пресичаха пътека, чудно как намираща път в отвесните скали на каньона. Намерихме огромен скален заслон, който ни приюти за през нощта. Късметът определено ни споходи. Преспиването без завряно лице в платнището на палатката бе доста приятно. Температурите останаха сравнително високи. От небето се виждаше само тясна ивица между скалите и при всяко следващо събуждане бе различно - ту се показваха ясно звезди, ту облаци забулваха техния мек блясък.
Вече ясно осъзнавахме, че предвиденият преход за 4 дни поради избягването на ледника ще се удължи на 5 или 6. Най-големите консуматори на храна щяха да се окажат най-ощетени. Сутринта борбата в небето продължи, а ние според планинарските изисквания навлякохме мокрите неща, за да изсъхнат по-бързо. Още първите стъпки по пътеката бяха на десетина метра над реката по набити в скалата метални пръти с осигурително въже. За наш късмет тя нямаше огромен воден дебит и по-лесният начин бе да я преминем боси с високо запретнати крачоли. Стана така, че докато Владо ни демонстрира алпинитски умения, Ани вдигна адреналина си с нежелана баня. Най-подходящият път нагоре за маршрута G11 се оказа високо по склона. Напредвахме бързо в долина заобиколена от гигантски каменни стражи облечени в свежи окраски от избиващата от тях вода. Пенливи водопади на различни нива даваха началото си от потайни пещери и успокояваха своя буен ход в сините води на реката, образувала гигантски правоъгълен криволичещ канал по своето течение надолу. Мястото Fuen Blanca обединяваше всичко това в радиус от няколкостотин метра. Разлят водопад със същото име се спускаше от високите скали, а в подножието му видяхме каменен заслон да се гуши в храстовидна растителност. В изблик на сантименталност от последната нощ ни впечатли подобна на гъба голяма скала в близост до него с обширно пространство отдолу - хубав естествен подслон. По живописна долина през няколко оформени тераси с водопади се забелязваше пътят към Collado de Goriz, започващ от симпатично мостче пред нас. Три часа по-късно от Collado de Anisclo се изправихме пред прорязващата местността долина Valle de Pineta (в творчески превод Боровец) с дъно на 1200 метра под нас. По отсрещните склонове сипеите изглеждаха като нежно кадифе в мек сив цвят. Мощни върхове във всички посоки гонеха висините.
Слизането макар и по добре оформена пътека ни отне доста време - първоначално по стръмен склон, а после през горички (на места малинови), скали и полянки. На половината разстояние попаднахме на табела за Faja Tormosa - пряк път към утрешната ни цел и макар че Ели успя да преведе в добро приближение испанския надпис, удивителният знак в него ни отказа най-решително от рискована постъпка. Хижа Refugio de Pineta (на 1250 м.н.в.), първата по пътя ни с достъп чрез асфалтов път, послужи за освежаване с пресни цивилизовани напитки. Обогатихме се с поучителна история. Макар да използва умело предимството да говори на родния на бармана език, на Ани и бе отказано кафе с мотива, че подобни услуги се извършват след 18 часа. Бюрократичната крепост бе превзета от Ники, който категорично с пръст показа една бира и след като я получи, демонстрира своето доверие подавайки пълна шепа с монети. Това смело негово действие снабди и Ани с необходимото лекарство за кръвно налягане и показа, че понякога е по-добре да не се знаят езици. Попитахме французи накъде е пътят за Gavarnie. С релефна кожа на стъпалата от влагата в обувките и пределен праг на силите достигнахме близо до началото на качването за другия ден. И в този ден надхвърлихме минимума от 11 часа ходене. Трябваше да бъдем по-тихи заради близостта на курортното място, особено на единствения хотел в него. Цяла нощ се чуваха звънци на ненаситни крави по поляните. Сутринта долината по-надолу от нас бе запълнена от мъглива пухена пелена. Върховете постепенно почервеняха от слънцето. В продължение на час пред нас се разбиваха водите на очарователните водопади Cascada del Cinca. Познатите французи ни задминаха както се прави с неподвижни предмети, а на нас езиците ни тръпнеха да ги попитаме накъде е Gavarnie. Разнообразихме изкачването си през стръмен скалист улей, в когото на места се виждаха овехтели и изпокъсани дрехи. Подпряната на борче малка раница водеше до асоциация с претърпян инцидент.
Хубава панорама към долината и върхове от отсрещния масив скоро се отвори, а по-късно и ледника под Mont Perdu грейна със своята хубост. Задуха изключително студен вятър, който Ели определи като ледников. Тренировките от 5 дни насам дадоха резултат и изкачването от 1200 м. вече приличаше на освежителна сутрешна тренировка. След превала Puerto de Lera/Neuf de Pinede (2466 м.н.в.) и навлизането в Cirque d'Estaube отново бяхме във Франция. Скалите продължаваха да бъдат великолепни. Отляво на нас се отвори стръмен улей, който започваше от заслона Tucarroya. Там чакаше своите другари единият от французите и по очите му прочетохме ужас от вероятността отново да го попитаме за някоя местна забележителност или още по-лошото, пътят за прибирането ни. Стремежът да пристигнем до вечерта в Gavarnie и произхождащото от това пришпорване на групата даде предпоставки за изграждане на многострунна невронна арфа. С изсвирването на няколко акорда обстановката се успокои и на следващата порта Hourquette d'Alans емоциите от вида на изящните мъниста от върхове ни зашеметиха наново. Видът на познати места ни даде усещането, че се прибираме у дома, макар и толкова далеч от родината.
Хижата Refuge des Espuguettes имаше външен вид както и ухание на селскостопанска постройка. Спускането по стръмните тревисти склонове към селото ставаше бързо. В долината ни изненадаха както доста ниските температури, така и затвореният къмпинг покрай реката. Вече по тъмно намерихме отворен такъв в следващото село. Банята и топлата супа направиха вечерта луксозна. Наложеният режим на лягане между 20 и 21 часа местно време досега бе съпроводен със събуждане към 4 сутринта. Тази нощ завърши принудително чак при позвъняването на телефона-будилник. В разполовен състав с едната кола стигнахме до язовира Barrage d'Ossoue. Останалите планираха ден за почивка. Мъглата пропускаше по някой и друг слънчев лъч, за да ни даде увереност да продължим нагоре. Местните кози и мармоти поддържаха големи дистанции от нас. Леките еднодневни раници определиха темпото на ходене и този път с Джо стигнахме до заслон с формата на кръст, Bayssellance с 30 минути по-бързо от указаното време от 3 часа. Закъснението от два дни в предната обиколка предопредели целта ни за този ден. Изкачването на върха Grand Vignemale (3298 м.) през ледника Ossoue бе по план за 2 дни. Без да съжаляваме особено много осъзнахме, че е бил по силите ни и за еднодневен преход, включително и за Владо, който продължаваше да се бори с терена след нас.
Близо до върха Petit Vignemale (3032 м.) вече се усещаше натрупаната от седмицата умора. Облаците оставаха ниско и панорамата във всички посоки бе наистина изключителна. Красотите нямаха край. Като за финал мога категорично да кажа, че Пиринеите останаха в сърцето ми като най-красивата планина от всичките мои дългогодишни странствания. Първо място и за трудност на преходите, първо място и за трудност в следването на немаркираните пътеки. Вечерта китарата оправда дългия път, който бе изминала. Силите се изчерпаха точно при настъпването на вечерния къмпингов час. Явно ние имахме най-малко време тук. Измъкнахме се тихомълком отново първи от къмпинга. Денят мина в пътуване. Напазарувахме в Narbonnes от голям супермаркет храна за следващите дни, както и подаръци за българските другарчета и ятаци за тази екскурзия. На рафта за хляб Ники обърна внимание на надписа "Pave". Съобразихме се с него и си купихме хляб с тегло 3 кг. единодушни в мнението, че между българския и френския език има много общи думи. Това явно беше мястото на Ники, защото избра кутия Mascarpone, но за нея с подробности по-нататък. Приюти ни Емо в къщата си в Genova под големия мост. Ники определено има усет чрез хората да вижда назад във времето. След като домакинята му заприлича на китайка, оказа се наистина, че жената с произход от Филипините има баба от Китай. Останахме до късно на градинската маса докато Емил приготвяше наденички на жар и ни разказваше за премеждията си в началото на емигранството. Дивото прасе отсъстваше за трета поредна вечер и единственото обяснение бе откриването на лова за диви животни.
За първи път станахме по светло, но със сигурност по-уморени от другите сутрини. Продължихме своя автомобилен крос минавайки през града, за да го разгледаме. Преплитането на мостове и тунели в крайградската пътна структура предизвика възхищението ни за пореден път. С навлизането в долината на Aosta релефът загуби своя магистрален скучен вид. Стръмните склонове се запълниха с лозови масиви и запънали основи в земята спретнати къщурки. Просторът се разтвори и снежни върхове се потопиха в синевата на небосклона.
В нашата кола изпитахме трудности да намерим пътя за Pont. Така подминахме правилната отбивка от магистралата и изживяхме мистични усещания в недрата на Алпите минавайки през километрови тунели. Наложи се да се справяме на френски с двама млади туземци, от което стана ясно, че е правилно да следваме табелите за Valsavarenche. Пътят изви снага към една от планините и скоро се вмъкна в оформеното корито на река. По обяд на паркинга в Pont започна отделянето на двудневен багаж за изкачването на Gran Paradiso. Сменихме фюрера. Ели ни поведе по широк път, а после и по добре поддържана пътека, която малко верижно булдозерче ремонтираше. Насрещният поток от хора в неделния следобяд бе солиден, в това число и деца под 10-годишна възраст. Преброих ги на около 60 човека. Хижа Vittorio Emanuele II бе затворена. Бяхме подготвени за палатки, но се възползвахме от свободна стая в зимния заслон. Наровете с дъсчения под в каменната постройка бяха луксозни условия за настоящия ни бит. От тераската пред входа гледката бе приятна. Водачката организира проучване на пътя към върха. Скоро залезът оцвети в червено снежнобелите върхове. Преди лягане направихме проучване и тренировки по поставяне на алпийския инвентар - седалки, котки и въжета. Нощните нужди създадоха интензивно движение в помещението и сънят се осъществяваше на етапи. Мозъкът ми не спираше да работи. Сънувах, че се събуждаме по светло и моментът за тръгване към върха е преминал. Понеже аз бях отговорен за ставането, оправдах се с молбата си и някой друг да нагласи телефона си. Толкова ясни сънища, които без проблем да помня на сутринта, отдавна не бях имал.
Напрежението по време на тръгване в 5 сутринта достигна връхната си точка. И най-вероятната причина бе липсата на опит в зимни преходи с по-висока трудност за половината от нас. Единствено притесненията на Владо идваха от задълженията му със собствени средства да маркира околностите на пътеките в посетените планини. Смея да твърдя, че той се справи великолепно. Избрахме път по ребро, който се прехвърли в долина на мощен ледник. Бледа червена светлина погали първо Mont Blanc, а после и по-ниските върхове. С идването на видимостта се откриха прелестни гледки на запад. Спряхме за кратко да поставим котките си. Скоро в близост до пътеката се появиха дълбоки цепнатини, а теренът стана доста стръмен. Истинските опасности обаче се намираха по маршрута от другата хижа, откъдето се появиха бързо напредващи навързали се по двойки френски алпинисти. За почивка спряхме на първото слънчево място. Ниските географски части бяха покрити в облаци. Над тях видимостта бе великолепна. Утъпканата в снега пътека помогна в стръмния страничен склон преди достигането на скалистото главно било. Бяхме се разпокъсали доста по маршрута, така че престоят в близост до върха за щастие бе дълъг. По груба преценка последните видими върхове под хоризонта се намираха на 350-400 км по права линия. В този ден се радвахме на най-хубавите метеорологични условия от цялото ни пътуване.
Имаше време да затворя очи и пак и пак да се насладя на тишината, нарушавана само за малко от приглушените човешки гласове наоколо. Когато ги отворех, пред тях се разстилаше безбрежно море от заснежени горди върхове. На североизток се разпознаваше ясно острият Matterhorn (4478 м.н.в.), наричан Cervino от италианците. До него сякаш полегнала в скута му, но всъщност по-висока, се простираше планината Monte Rosa (с най-висок връх 4634 м.н.в.). Истинската красота на Gran Paradiso се показа в пълен блясък.
Бяхме в състояние да се изкачим както до статуята Madonna-Gipfel, така и до същинския връх в северна посока. Изискваха се основни алпинистки умения. Но липсата на опит поне мен ме накара да не рискувам. Джо обаче бе с по-изявени желания и отсъствието на човек, който да го подсигурява, малко го разстрои. Французите се справиха лесно със задачата. Надолу бе като на шейна. Снегът се бе размекнал и по стръмните части не се изискваха големи усилия за спиране на свободни хлъзгания. След кратко припичане пред заслона малко трудно се разделихме с хубавото място за нощувка. Налагаше се да заемем по-ниски позиции, защото Ани пътуваше на другия ден по обяд със самолет за България. В долината отново всички ни втресе от студ. Намерихме закътано място край реката и останахме там. На сутринта дамите ни зарязаха отпътувайки към летище Malpenza, а ние продължихме към последната ни цел, масивът Marmolada. По пътя се къпахме, кой с топла, кой със студена вода в баня на крайпътна бензиностанция. След Верона се отклонихме на север. Владо не спря както преди години да откъснем от забранения ябълков плод, подал сочнa плът над телените огради покрай магистралата. Скални кули и зъбери увиснаха над долината. Лозя запълниха широки равни места в коритото й. Страхът от глад през последните дни ни подбуди да търсим дълго магазин в Bolzano. След като изсипахме цяла количка с провизии, отново стана тясно в колата. Пътят ни поведе през дълбок речен пролом, който полека се разтвори и покрай стъклото на автомобила се плъзнаха китни планински селца и тучни масленозелени ливади. В късния следобед изпълнихме плана си с пристигането в прохода Passo Fedaia. Язовир създаваше приятна атмосфера заедно с накацалите по склона малки хотелчета и ресторанти. Избрахме си паркинг в най-горната част на пустото по това време населено място. Трябва да се признае, че в чисто мъжки състав приказката потръгна свободно. Ловко наложената от другия пол цензура свали гард при липсата на поддръжници и в разговора се върнаха отново естественото плевенско "да еба" и други характерни мъжки юнашки изрази. От Ели дойде SMS с вестта, че прогнозите за следващите дни са добри. Ала ние дълго се колебахме преди да излезем от колата и в студеното време подсилихме телата си с няколко слоя дрехи и големи глъдки от безкрайните ни спиртни запаси. За Ники и Владо мерките се сториха недостатъчни и при лягане заеха топлите места в колата. Аз и Джо потърсихме приют в малко дървено килерче в задната част на близкия ресторант. Докато навличахме връз вечерния тоалет нощното си спално бельо невидима ръка ни побутваше, затова посъборихме няколко дъски от стената, които с общи усилия върнахме на мястото им. Притесненията ни да не се появи собственикът бяха основателни. Джо бе гледал по телевизията, че в южна Австрия блудстват с дъщерите си, а пък аз за да се настаня на по-късия от мен дървен подиум, отстраних наскоро засъхнал от кръв нож. За щастие това се случи само в сънищата ми, където ни преследваха двама ресторантьори. Владо отново беше доволен, че лошите неща се случват през нощта и то не реално.
Водач тук стана Владо. Този беше мек като пресен кашкавал и въобще не му се чуваше гласа. Държа да отбележа, че използвам преносния смисъл на израза, зашото по отношение на силата на звука гласът му се чува, и то доста надалеч. Ники пък отново прояви добър усет и в този ден си даде почивка. Другите се запътихме към най-високия връх Punta Penia(3343 м.) от масива Marmolada. От малкото, което мъглата позволяваше да се види наоколо, останахме с приятни очаквания за гледките. Силен студен вятър започна да ни тормози и за първи път се наложи да използваме по-сериозната си зимна екипировка. Споделихме помежду си, че планината най-вероятно е решила да не ни допусне до себе си в този ден. Не бяхме сърдити, а по-скоро склонни само да видим докъде би било възможно да стигнем. Отстрани ни съпровождаха чифт хладни очи - естестени дупки в скалата. Бързото охлаждане наложи почивката на завет пред заслона Pian dei Fiacconi да бъде кратка. В ранния час от улей заслизаха шест човека, доста необяснимо за нас при отсъствието на близко място за нощувка в тази посока.
Скоро надянахме котките, за всеки имаше и по пикел в ръка. Въпреки твърде стръмния терен сравнително пресният сняг улесняваше напредването. Появиха се тесни цепнатини в ледника, но както разбрахме впоследсвие, бяхме имали късмета да избегнем опасните такива успешно по пътя си нагоре. Виждаха се неясни, затрупани от навявания стари човешки следи. Напред вървях аз и следвах общото решение да изберем посоката на маркираната в картата ни пътека. Така попаднахме на доста стръмен терен с натрупан сняг и преспата се нацепи с характерния зловещ звук. Последва заледен терен с отвят сняг и скалисти пропасти под него, който избрах да подкося. Струваше ми изключителни усилия и съсредоточеност за да се добера до безопасно място. На Владо този терен му спореше повече и ме застигна. Чух предупреждение за проблем от Джо малко преди да отдъхнем и нещата станаха доста сериозни, защото загубихме и визуална и звукова връзка с него. Предадох на Владо дългото алпинистко въже докато оправях отвързаните си обувки. Той хукна да се появи над Джо и при стоновете му на уплах го видях да се плъзга безпомощно по склона. Ситуацията бе овладяна бързо и докато го овиквах за несериозното му отношение към опасностите, при смяната на едната щека с пикел отново пробва терена с предната част на тялото си. Уверен, че Джо вече има по-голяма нужда от мен, се втурнах покрай Владо преминавайки бързо места, при вида на които после в по-спокойна атмосфера изпитах ужас. Виках съекипника ни и ми се разтреперваше всяка част от тялото при мисълта да се спусна към него. Наблизо в мъглата се чуваха гласове на други хора, но те така и не се доближиха при викове, които означават беда. Уви, нашият приятел скоро се появи и обясни как след изхлузване на котките му се е наложило задължително без паника да ги поставя при изключително трудни условия. Излязохме на билото. Мъглата ни позволи да се ориентираме чак след няколко минути. Върхът бе наблизо, но изкачването му изискваше допълнителни усилия. Имаше размисли за това начинание, но знаците на планината бяха явни и след хранителна подкрепа тръгнахме наобратно. Този път отидохме до ресторант на нашата височина и последна станция на достоен за възхищение кабинков лифт. По пресни следи от ски успяхме да налучкаме посоката в няколкометровата видимост. Натъкнахме се на пропаст и късметът с раздигането на мъглата за кртако ни помогна да се ориентираме правилно. Бедите не свършиха дотук. Опипвайки местността с щека Владо огъна здравия й материал в стремежа си да не пропадне целия в ледника. Лазене в снега бе един от прийомите са спасение. Стъпихме на твърда земя с огромно удовлетворение. Имаше награда - гледките към следващата ни цел Grupa Sella бяха фантастични. Остър връх стоеше като на пиедестал. Красиво оцветени огромни стени бяха негови верни пазачи. Ники ни чакаше с нетърпение в компанията на македонска музика от касетофона в колата. Владо затанцува целувайки спасителните зимни пластмасови обувки.
На вечеря купеното Mascarpone за пореден път не вървеше добре. След ходенето из Странджа то бе новото кулинарно откритие на Ники. За да разберем дали това италианско масло се залойва по тялото, с вилица като ловки стройтелни майстори се опитахме да го лепим по близката скала. Любопитните мога да намерят подробности в предстоящата ни статия "Ефекти на Маскарпоне върху туристическите обекти". И без това не много загубеното настроение се възвърна напълно. Палатката ни подслони близо до колата далеч от частни собствености. Двамата автомобилни плъхове пак нощуваха зад стъкла. Напуснахме станалия ни като дом паркинг. Владо сподели, че след месец бихме могли да имаме право на гласуване тук. Върнахме се в село Canazei и колата запъхтя по завоите към прохода Passo Pordoi. Мъглата упорито продъжаваше да бъде похлупак за планината. Изоставихме Опела без компания на широк паркинг. Под възхитителен лифт пътеката следваше улей сред удивителни стени от истински скални крепости. Край нас профучаха нагоре чичко и леля. За спорта проучихме възможностите да превземем поредната затворена хижа Forcella Pordoi. От север настъпи истинска зима.
Бяхме без котки, но решихме да продължим към връх Piz Boe (3152 м), въпреки че на картата маршрутът бе отбелязан с точки. Опасни места фактически нямаше. Трудно ни беше да повярваме, че сме стигнали, когато пред нас в изключително намалената видимост израстна заслон и голяма метална конструкция с билборд и клетки за мобилни оператори. Красотата се бе сгушила в налепените по скали и табелки образувания от скреж. Позабавлявахме се с жълтоклюна гарга, с която бартерът бе храна за фотосесия. Неприятното време ни подтикна към размисли за следващия ден. Можехме да спестим време като още същата вечер тръгнем към южното подножие на Мармолада и спим до Refugio Contrin. И тъй като миришеше на дъжд, решението ни бе да изчакаме нощта. Поехме по хоризонтална тераса по средата на масива. Движехме се на границата на мъглата и бяхме възнаградени за избора си. Наличието на достатъчно време ни позволи да оглеждаме и пробваме началото на алпинистки турове с висока трудност. По скалата се виеше вертикално стоманено въже с предупреждение за необходимост на места от техника. Въжен мост се подаваше високо иззад скалите. Точно под фератата намерихме пътека и се спуснахме оттам. В равното се виждаше интересна сграда с кръгла форма. Оказа се паметник на загиналите в Първата и Втората световни войни немски и италиански войници. Усети се напрежение сред нас. Настроенията за пътуване към България вече даваха видими признаци. Този ден за първи път ходихме по-малко от 10 часа.
За да не предаваме знамето без бой, останахме да нощуваме в гората на по-топло. Определено дългите нощи по време на пътуването ни даваха възможност да си отпочинем добре. Щяхме да се върнем доста свежи за разлика от други планински приключения. На другия ден освен липсата на видимост, ръмеше и дъжд. В ранната сутрин подредихме багажа под навес на автомонтьорска сграда и с гордо вдигната глава отпътувахме за родината. Passo Fedaia ни посрещна със снеговалеж. В ниското времето бе далеч по-приятно. В София се прибрахме в 5 часа сутринта на 4 октомври. Финансовите изчисления бяха готови и си уредихме сметките без бой. За бедния българин подобна статистика е важна. Така че ще споделя - пътуването + малкото на брой платени нощувки + храната за цялото пътуване ни струва приблизително по 600 лв. Остана едно огромно удовлетворение най-много от това, че се прибрахме в пълен състав без каквито и да е контузии. Това, че преживяното ни държа в екстаз седмици наред, е някаква благословия към нас. От разглеждания на чужди снимки в интернет някак бе трудно да се повярва, че ние наистина сме били на същите тези места. Екскурзията ни за мен се превърна в един невероятно красив сън.
|
