|
В основата си този пътепис се опитва да разбули тайната около мистериозния за неместните жители връх Пирин. При предварителните ми проучвания в интернет намерих оскъдна информация, предимно на алпинисти, които се интересуваха дали районът става за катерене, но как да стигнат дотам, не ги вълнуваше. За тайното си ходене черни точки събраха група приятели с описание на пролетното им еднодневно изкачване Идеята зря няколко години в най-различни комбинации. Чак след осъществяването й установих, че началото бе петък, магнетичната дата 08.08.08 . Вечерта на същия ден стигнах до центъра на Банско, изпълнен с множество хора, сергии и магазинчета и сцена за започващия вечерта джаз фестивал. Моят приятел Владо от София се бе вмъкнал в тълпата чрез участие с продаване на бижутерия. Той ме подслони в квартирата си и на сутринта ме стовари на х. Бъндерица. Срещнах и почти всичките си познати от града, които също учтиво ме поканиха за нощувка. Появи се Люси, с когото вече сме споделяли планински преходи. През деня той бе минал голяма част от маршрута ми х.Вихрен - Даутово езеро - Предела. Фестивалът започна с приятни изпълнения.
С 5 л. вода в раницата, но със свежи сили в утринния час (8 ч.) не усетих стръмното изкачване след Бъндерица. Гордият Вихрен бе забулен в мъгла в горната си част. На предела застигнах Зори-бърбораната с едно семейство. Кончето също не предлагаше добра видимост, кураж за страхуващите се от високото. Без да усетя прегърнат от бялата пелена съм заобиколил Бански суходол и се озовах пред заслон Кончето. Там намерих група млади момчета, трима от тях студенти във Физическия факултет. Добър физиономист съм и веднага ги разпознах под облещените им погледи.
Билото тръгваше добре към връх Баюви дупки, но тъй като не виждах какво ме очаква, на първата стръмна част свърнах надолу и назад през доста труден участък и се озовах отново на пътеката. На Каменитица се събрахме с младежите и походихме заедно до Суходолски превал. Планината ни пощади и назад се откриха истинските гледки - едно от най-красивите места в Пирин - мраморното било. Нищо не остава некомпенсирано и насладата за окото се уравновеси с небезобидно ожулване на коляното след мое предно салто, за щастие не мортале. Това доведе след себе си до сложни и мъчителни процедури като похабяване на ценна дизенфикциозна течност и точен мерник при уриниране за уважение към народната медицина.
Започна дивата част от прехода. Въпреки опасенията ми, предимно от оплаквания по форуми и на живо, пътеката не бе трудна. Изискваше се малко повече внимание, за да се следят каменните пирамидки. Скоростта на придвижване обаче доста понамаля. Към 18 часа вече бях до Даутово езеро. Разпънах палатката, вечерях и още по светло бях заспал. Тогава вместо стадо диви свине или кози за моя изненада се появиха четирима колеги и в започналия дъжд си построиха "къщурките". Облекчението от тяхното идване ми даде да разбера, че дивият период от моя живот е попреминал. Не успяхме да поговорим много. От небето се изсипа градушка с диаметър на ледените късове около 2 см придружена от силни пориви на вятъра. Сребрена, моята палатка, тази вечер изтърпя най-голямото унижение в живота си. Вътре стана мокро. Дамските превръзки за първи път свършиха работа за разграничаване на раната от дрехите ми. Историята за тях е дълга и не й е мястото тук. За обърканите ще кажа, че аз наистина съм мъж.
Под сладкото похъркване на съседите си събрах багажа и към 7 часа поех към последния връх Пирин. Подходящо е да напомня, че тук е единствената вода по маршрута. Аз не я използвах за пиене, макар че щях да го направя, ако се наложеше, въпреки червените малки зверове, които плуваха вътре. Ходенето стана още по-трудно. Пирамидките трудно се следяха. Клековете бяха смесени с морени, които след валежа бяха доста опасни. След няколко пируета и три часа монотонно напредване бях на върха. Там, на запад, обстановката бе европейска - знамена на страната ни и ЕС се вееха на вятъра. Пирин е известен със своите гледки към подножието на планината и километри встрани. Аз успях да видя някоя и друга красива тайна благодарение на динамиката на бялото море от облаци под нас (аз и върхът).
По карта има 2 варианта за Брежани - директно и през Сенокос. Виждаше се само във втората посока. Оставих 1 час за шанс и на по-късия маршрут да разгони мъглите над себе си, а времето използвах за възстановяване. О, чудо! Пет минути преди да изтече лимитът прероси дъжд и сякаш разкъса природната визуална преграда. Заснех в мозъка си (за фотоапарат дори нямаше време) околността и със съмнения поех надолу. Пирамидките следят ръба на север-северозапад. Следва разклон за Предела. След това, но преди малък остър връх в седловината се появява стара червена маркировка, на което място започва затревена полянка и се свива вляво към нея почти на 90 градуса. Пътеката води с лек наклон сред полянки и клек. След 10-15 минути прави рязък завой наляво, за да избегне ужасната клекова гора отпред. Почти веднага след това прави пак ляв завой и косо по склона се спуска към западното подножие на върха. На камък пише "за Сапатово". Тук заваля дъжд и ме накара да наруша дисциплината. Насочих се право надолу. До края не видях повече тази маркировка. Борбата с клека трая само 10 минути. В гората нямаше толкова препятствия, но пък стана доста стръмно. На едно място ми замириса на див добитък и рязко смених посоката. Ще изпреваря събитията и ще кажа, че този район преди 3 години е отказал брежанец от планината като му е уредил среща с баба Меца. Аз бях спокоен, защото на нея надолу би й било по-трудно ... всъщност зависи кого го е страх повече. Излязох на път. Чуваха се звънци на говеда и дървена резачка. Сапатово е местността около едно Т-образно кръстовище, до което да стигна ми отне 20 минути. Ориентир бе реката вляво. Тук загубих около час. Пътищата странно се разбягваха по баирите. По десния бряг на реката е спасението, но на това място пътеката не личи добре. Може и вдясно по пътя. Той прави изкачване, минава през местната хижа и се спуска в Брежани. Защо толкова сложно ли? Каньонът на Брежанска река смайва с невероятни прелести - каменни плочи, по които водата се пени до снежнобял цвят, шеметни стръмни склонове с гъсти гори, бели пясъчни пропасти (т.нар. пирамиди) и приятни полянки в меки цветове. Добре, че няма ... пък и как да има път тук?! Изключително приятно впечатление правят две наскоро построени чещми, вече по пътя за селото. Плодовете, увиснали над градинските огради в село Горна, ми дадоха приятна свежест.
Трима мъже седяха покрай рибарник и ме поканиха приятелски на почивка. За прибиране в София бе вече късно и разбрах колко съм уморен след разрешението да пренощувам тук. Тези хора запълниха белите петна от моята мислена карта на околността. Симпатиите ни станаха взаимни. Поради авария в промишлената водопроводна инсталация (тук преди години работеше мина за въглища) вече цяло денонощие притокът на прясна обогатена с кислород вода липсваше. Рибите умираха една след друга. А те се бореха като циркулираха през въздуха водата с помпи.
Ще запомня тези хора с вниманието към непознатия въпреки изключително трудната и изнервена обстановка. Вечеряхме от обилното количество бял амур с бяло вино. От мен бе салатата и осветлението за плувеца, изваждащ починалите риби. Автобусът тръгна от центъра на Брежани на разсъмване. Дотам стигнах с доста крива походка, като войник от лазарета на оттегляща се войска. Оскъдната светлина по време на пътуването направи за мен това място още по-магнетично. Колко ли още такива съм пропуснал в България? За обобщение ще кажа - до и от връх Пирин има няколко пътя Определено този район си заслужава. Болежките се забравят, стига да са поправими, но красотата - не. Тръгвайте само добре подготвени и психически и физически, определено е трудно. Най-хубавото обаче, което ми се случи, бе срещата с "еделвайса, нежно цвете ..." близо до ... ш-ш-ш-т, това трябва да се пази в тайна. Той още си живее там.
Последвал коментар от Деян Василев - Дидо: Ние минахме оттам на 1 и 2 август, сега. Маршрута беше от разклона на Предел - дето беше фестивала - по пътя покрай Обесеник за Брежани. По пътя се ходи около 2 километра, след това следва отбивка наляво, право към връх Пирин. Маркирана е със сини мазки по дърветата, следва се ОК. Смея да твърдя, че това е най-прекия и бърз път към върха (не казвам, че е лесен :-)). Минава точно през циркуса под върха и се качва по тревно-клековия склон към оная малката остра чучка, за която разправяш... |
