|
Да пееш без да зърнеш музата или мястото на вдъхновението за автора е все едно да се лишиш от чара на живата музика. Тръгнахме за Македония с една обща цел - да задоволим номадските си инстинкти (цит. Николай Танковски) и все пак всеки със своята малка мечта, била тя Охрид, Шар или друго пленително място в нашата страна-съседка, възпята в песните. Събраната информация не бе достатъчна за сформиране на точна схема по време и затова се налагаше да импровизираме в движение. Въпреки действията на двамата некадърни шофьори на мястото на срещата, които се опитаха да ни напомнят за околния свят, бяхме само ние - сутринта на 25 август 2007 година и осемте участници в двата автомобила. Оптимистичният порядък на закъснението спрямо уговорения час даваше предпоставка за нелошо осъществяване на плана, толкова съкратен и все пак невъзможен за изпълнение. А пропускането на сватба в деня на тръгване бе знак за предстоящия низ от компромиси, които всеки от нас трябваше да преодолее според своите възгледи. Пътуването от София до КПП Гюешево мина спокойно. При проверка от македонската полиция се оказа, че едната кола има зелена карта, но само не и за Македония и трябваше да се закупи такава за две седмици на предвидливо създадения пункт в българска територия. Спасителят винаги трябва да е на почит дори да ти одере кожата. Престоят тук покри разликата в часовото време, което бях пропуснал да отчета. В Скопие ни очакваше Нàташа (ударението е на първата сричка), нашият местен покровител. Намирането по адрес не стана бързо, но затова пък имаше елемент на изненада. След като асансьорната кабина побра всички ни, натискането на копчето за осми етаж беше работата, която свършихме преди да прочетем ограниченията за ползване - до 6 човека и общо тегло 480 кг. "Лифтот" се задвижи мудно и се справи с тежката задача едва до един метър под осмия етаж. До долния положението беше същото, както и на по-долния и на самия партер, където таблото отказа да работи. Скоро се чуха ругатни по стълбите и се наложи да използваме чудото на мобилните телефони - след 5 минути виждахме очертанията на суетящата се Наташа през малкото стъкло на вратата. Очертаваше се престой от няколко часа в новата ни сауна поради заетост на поддържащия екип. Инженерната мисъл бе създала истински затвор за ползвателите на продукта си. Но съсед от входа с тежки метални инструменти скоро ни измъкна, за което заслужи да чуе началото на любимата си песен "Снощи сакаф да ти дойдам". От балкона на апартамента, в който потта от нас се разнесе с помощта на климатик, въпреки въздушните препятствия се виждаха скопската Витоша - планината Водно и открояващият се шарски връх Люботен. Наташа се приготви и потеглихме към каньона Матка. По пътя ни в богаташкия албански квартал от кола се вееше знаме с двуглавия орел. А по хубавите плажове около езерото за водни спортове и по река Треска липсваше християнско присъствие. В този район не бе трудно да се забележи враждата между двете общности. На паркинга пристигна и Мирослав, изключително контактен младеж с широк диапазон от качества, подходящи за шеметното му издигане в кариерата на тази възраст. Със своите планински познания дори извън страната си той любезно ни даде съвети относно бъдещите ни едноседмични планове. Матка
Еуфорията от първия ден на дългото ни пътуване не позволи на всички да осъзнаят реално ситуацията. Затова към природната забележителност се запътихме с доста различен екип и оборудване - едни с бански, други без бански (извинявам се, но костюм ми звучи прекалено официално), някои с раници, други с чанти за пикник, както с туристически обувки, така и по сандали. Асфалтовият път премина в пътека, издълбана в скалата, а пред нас полека се откриваха чудните гледки на езерото Матка - с дължина 7 км, построено около 1940 година по река Треска, приток на всеизвестния Вардар. От двете страни висяха отвесни скали, красиво прошарени от пластовете, които ги изграждат. Спряхме се на единствената площадка с издигната на нея църква и малък ресторант. Тук бяха изключително любезни след като без да бъдем клиенти на заведението, шефът раздаваше заповеди да отстъпят кухнята за да почистим съдовете си и да си налеем вода. От мястото тръгват множество маркирани пътеки. За съжаление от местни хора разбрахме, че пещерните атракции в района са вече затрупани от строенето на ВЕЦ по десния бряг на реката. След като група младежи ни подразни с шумните си водни занимания, по-нататък водачите ни по наше желание избраха място за къпане. Разделение по полове не се създаде въпреки оскъдното или никакво облекло. За това предразполагаше и краткия престой в студената вода. На връщане Мики (Мирослав) изненадващо ни натири в лодка (кайче) за отсрещния бряг, откъдето с мъки в горещия следобед се изкачихме до манастира "Св. Николай Шишевски". Гледката оттам към езерото бе великолепна. Мъж от светата обител ни разказа за историите на повечето манастири в околността, не малко на брой. Мястото бе прекрасно за нощуване, още повече той ни увери, че има разрешение за това. Ние решихме да продължим към Водно преди да се е стъмнило. За връщане през езерото не се наложи да използваме сигналната уредба за лодката - приспособени метални плоча и пръчка, лодкарят беше в очакване за нас. Водно
По пътя наляхме вода от манастир в планината, подслонил сватба в късните летни часове. По-нагоре пред нас се изправи бариера. Колкото и убедителен да беше нашият водач, пазачът не ни пускаше да преминем заради заповедите във връзка с борбата с избухналия пожар. Наложи се да се проведе лично разговор с управителя на националния парк. След като преминахме и това препятствие, се разбра ясно, че в Скопие бяхме попаднали в най-добрите ръце. Разпънахме палатките под върха (2066 м), а огромният кръст на него, човешкият символ на Водно, ни служеше за осветление. На мястото има и хижа, в която по принцип може да се преспи. Ние само я зърнахме. Попяхме, а Мики ни показа, че интернационалният му репертоар включва и македонски песни, не колкото нашият, но с приличен брой. Уморени от проточилия се във времето летен ден с наслада се мушнахме в палатките.  Сутринта някои от нас изпревариха слънцето, но все пак ставането стана според възможностите и желанията ... за последен път неорганизирано в нашето пътуване. Имаше хубав изглед към близките върхове и планини, от които Солунска глава (2540 м) на юг. Приятно впечатление направи оживеността още в 7 часа местно време. Щъкаха хора с раници във всички посоки, а по пътя имаше сякаш организирана цяла манифестация. В подножието на планината групата се разцепи на скопска и шарска. Разделихме се с Наташа и Мирослав с искрени благодарности за безценната помощ. Ралица, която се връщаше този ден в София, се присъедини към тях. Шар
Преди Тетово пред магистралата се изправи мощната снага на Шар планина. Шеметни склонове и на място остри зъбери затулваха небосвода. Стръмното изкачване загря кръщаваните автомобили Аури и Скоти и наложи принудителни почивки. Курортът Попова шапка, разположен на 1800 м.н.в., ни посрещна приветлив и обширен с неграндиозните постройки в него. Малко в повече му идва вилното селище, но разположението му на друг склон прави обстановката приемлива. Първата ни работа бе да се обадим в полицейския участък. Дежурният офицер ни увери, че "е мирно", а ние му връчихме списък с участниците в предстоящия тридневен поход с обещанието да не влизаме в косовска територия. Впоследствие се разбра, че от една година достъпът по границите на Република Македония е разрешен. По-възпитаните нации все пак изпращат факсове за намеренията си, от което бихме могли само да се учим. След като подбрахме необходимото ни от камарите багаж и го натъпкахме в раниците, оставихме колите на безплатно охраняемия от полицията паркинг и се понесохме към заслона Смрека. Находящ се в района на курорта на 15 минути път, той представляваше една постижима първа цел, каквато е препоръчително да има при всяко начало с тежък багаж на гърба. В сградата снимахме картата на местността, а останалите ни сили стигнаха само до обширна поляна на 10 минути разстояние, където част от багажа прехвърлихме в стомасите си за обяд. Не бяхме единствените. Докъдето стигаше поглед, по тревата на групи се бяха натъркаляли албанци от всякаква възраст, а разположените по-наблизо ни гледаха с любопитство не толкова заради проявената смелост да се храним тук, а както винаги заради огромните раници.
С мисловно пъшкане се насочихме в царството на пасищата набирайки височина докато не излязохме на хоризонтален път. По него ускорихме крачка. Отгоре слязоха 3-ма младежи, по чиято пътека се насочихме да продължим. От погрешната стъпка ни спаси случайно срещнат овчар, който ни насочи по пътя. Отнякъде изникна маркировката, за която толкова се взирахме дотук. Нататък беше лесно, след половин час тя напусна пътя и последва сухо дере право нагоре. Пред нас върховете си играеха на криеница, използвайки мъглата. На първата ни почивка (не за деня, разбира се) сякаш от недрата на земята изникна странно същество - забулен в цигарен дим младеж се движеше с лекотата на козел. На въпросите ни за вода той издаде някакви звуци, а след това продължи да ни ескортира на разстояние пред нас. Съмненията ни, че е изпратен от местни хора, се разсеяха щом след потока изчезна така както се беше появил. Когато излязохме на локално било, забрули студен вятър и мислите ни за търсене на бивак получиха силен тласък. Тръгнахме хоризонтално по мощен рид по посока на забелязано от нас сравнително равно място. Бабунестата от туфи трева поляна ни приюти за нощта, а преминаващ със стадото си овчар на интернационалния език на тялото ни посочи неблизко място на течаща вода. В това стадо имаше огромни миролюбиви животни и от кучешки и овнешки произход. Ние ги различавахме за разлика от героинята в известния виц. Студът ни натири в палатките по смрачаване. Зачервеното слънце бавно набираше височина в процепа на палатковото платнище, а ние отлагахме ставането от затоплените спални чували. Мисията ми да напълня наличните бутилки с вода бе изпълнена успешно надолу по долината. Не се знаеше какво ни чака днес. Тръгнахме в 9 часа по наше си астрономическо време.
След като преборихме нощното отклонение от маркираната пътека, тя ни поведе сред галещи окото поляни и пробождащи синевата върхове. Насреща се извисяваше връх Бориславец(срещан и като Бриставец), скрил някъде около себе си две от най-големите езера в планината. След него изправяха снаги други мощни върхове, но дотам не стигнаха въпросите и интересите на групата, за да бъдат проучени. Иззад склона лека-полека се откри източният страховит ръб на връх Малък турчин, а после и Титов врв с кулата на него. На почивката преди изкачването на втория слънцето надзираше иззад връх Бакрдан, чийто склон ние бяхме подсекли. На североизток в ниското се белееха скални ридове над Горна лешница, а в далечината зъберите между Вртоп и Кобилица привличаха погледа като магнит и пробуждаха желания за близост. Оставихме багажа на седловината между двата най-високи върха в Шар. По пътя към Титов врв се дивехме на открилата се гледка към долината на Кривошийска река. Тя започва с плитко езеро, кротко се носи по тревисто-песъклива долина докато стигне до страховит пролом между два титана с височини от около 500 метра с накацали по тях скали с причудливи форми.
Върхът побра всичките описани дотук гледки в една цяла пленяваща сърцето картина. На юг мъглата се заинати и прикри каквото успя за следващия път. Бавно през неприятни сипеи от камъни слязохме до ниска седловина по посока на Джинибег. Местността беше най-противоречива откъм информацията за планината, която имахме. Дали има връх с това име или е ридът по билото, дали така се казва седловината, навсякъде е различно. Но този най-голям възел в Шар определено смайва с наситеността на всякакъв вид красоти. На североизток са планинските първенци. На югозапад е характерният трапецовиден връх, на югоизток започва дълбоката долина на Боговинска река. Ридът Мала смрека по на юг скрива голямото Боговинско езеро, до което е само час оттук. Знаехме и за интересната местност Град в тази посока. Но времето ни беше недостатъчно. Подвоумихме се преди да сме стигнали разклона дали да продължим пътя си по долината на река Пена към Долна лешница или да се борим с билото към Караниколичкия дял. Орловите инстинкти за гледане отвисоко надделяха. Но откъдето и да бяхме минали, определено нямаше да съжаляваме. Дялът Рудока, в който се намирахме, предлага райски гледки както и отблизо и отдалеч, така и отгоре и отдолу. Избрахме изворите на река Пена, най-големият приток на Вардар от Шар планина, за място за обяд. Полянките призоваваха към дълга почивка в легнало положение, пък и метеорологичното време го позволяваше.
Пътят ни продължи по приятна пътека плавно изкачваща се към седловина от главното било, където за първи път стъпихме на него. Включените мобилни телефони зачуруликаха с sms-поздрави от албански оператори. Хубаво бе, че добре знаехме къде се намираме, иначе можеше да настъпи неовладяема паника.
Нататък се наложи да не следваме пътеката, която ясно навлизаше в косовска територия. Тъй като темпото и силите на участниците в групата видимо намаляха, някак естествено се насочихме по склоновете в македонска територия, но наклонът им скоро ни принуди да се приближим до билото. Последва слизане и дълго леко изкачване по тревист склон. Зад нас в ниското се видя косовското село Брод. Намерихме доста широка пътека в ниското, която много ни помогна да преминем покрай трудния връх пред нас. В тази част не ни беше по силите да определим върховете по описанията и картите, затова ще им казвам този или онзи връх, а не "бемлиго" както незнаещият овчар от разказите. Освен появилите се примамливи боровинки, в този "долап" видяхме труп на починала дива коза, което показваше, че не са изчезнал вид в планината. Желанието за нощувка на Скакалачко езеро се оказа трудноизпълнимо и идеята да се задоволим с нещо по-посредствено се зароди по време на една почивка. Докато разпъвахме палатките на огромна тревиста площ, осъзнахме каква печалба сме си докарали. На 100 метра от нас се отваряше бездна към Пена. В горния й край пръстта сменяше рязко цвета си от сив на керемиден и обратно. А срещу ни се изправяха отворени към нас 3 бели скални стени, разделени от дълбоките долини на реките Лешница и Кривошийска. Тази сурова красота даде продължение и в сланата, която падна през нощта. Настоящият ден се оказа най-спорен по отношение на изминато разстояние, разбира се пеша. Бяхме стигнали някъде в района на връх Клеч.
Когато отворих очи на другата сутрин, по палатката пробягваха странни огромни сенки. Бяха на другарите от съседната палатка, които сякаш играеха куклен театър пред естествения прожектор - изгряващото слънце. След 30 минути път ниско под нас видяхме малко езерце, което объркахме със Скакалачкото. Кристалният въздух днес отвори прекрасна гледка назад към алпийските върхове на Кораб планина. Търсехме път в по-ниските части и така се натъкнахме на масиви с обилно присъствие на боровинков плод. В скалите се рееха големи ята птици, които по думите на Людмил са вид неграчещи гарги. Щастливи и разсеяни от преживяването с изненада установихме наличието на сгушено сред хубави върхове езеро. И колкото и да се маехме как така го няма в описанията, скоро стана ясно, че ние се намираме на странично било, а самото езеро си е на мястото. Дълбочината от 40-50 см ни позволи само да се овъргаляме като прасета в калта и да продължим по пътя си. На следващата седловина имаше три възможности за преодоляване на изправения в небесата връх Караташ. Поради високото ни ниво на интелигентност се разделихме на 2 групи - по билото и по една от подсичащите пътеки. Иначе можеше да се наложи да цепим и хората на две. Билната група забеляза две групи от живи същества с еднаква лекота на движение - стадо от 4 диви козички, които уплашено запазиха голяма дистанция и 4 човека, които впоследствие се оказаха мъж с 3 деца от косовските близки села. В тази си част планината дава по-лесен достъп от северозапад. По-равнинната група пък бе упътена от овчар за правилната посока. След като отново се събрахме на билото, явно заразени от примера на туземците се спуснахме директно надолу към по-малкото от двете Караниколички езера, а после и към т.нар. Големо езеро. Там цареше оживление, но преди да контактуваме с плажуващите по брега, нетърпеливо се топнахме в най-топлата езерна вода в планината. Водният басейн няма видим отток. Затова и предупрежденията да не плуваме навътре бяха обясними - водата се просмуква от дъното и извира няколко метра след предполагаемата отточна страна. Разпитахме групата от младежи за път към долината на Пена, а покрай това се поразбъбрихме. Те бяха от Призрен и околните села, бошняци по произход. След като събраха палатката си, тръгнахме заедно с тази невероятно приятна компания. Съвсем спонтанно на мястото на раздялата ни се стигна до песни. Изпяхме съвместно "Зайди, зайди ясно слънце" и "Се навали Шар планина", а после чуха от нас и сръбската "Зора е", която продължи да се удря по склоновете в изпълнение на звънките им гласове и след като всеки пое по пътя си. Прозвуча и "Хубава си моя горо", и макар те така и да не успяха да ни обяснят кой е българския хит в техния град в последния месец, бе ясен неговия попфолк произход.
Под седловината Шар, свързваща в миналото Тетово и Призрен с коларски път, последва стръмно спускане по Караниколичка река, водата на която многократно потъваше в земята. Използвахме поляна близо до хубава чешма за бивак. Отново Людмил и Цвети ни сготвиха вкусна вечеря. Луната за поредна нощ осветяваше сънищата ни, озвучени от хъркането на Ники и Владо, признак за повишаване на температурите навън. Дари така и не опита от този десерт оборудвана с тапи в ушите и 3 на брой качулки от дрехи и спалния й чувал. С пресни сутрешни сили за около час стигнахме до мюсюлманското село Вешала. В гробищата, покрай които минахме, правеше впечатление цветната роза, присъстваща на немалка част от паметниците. Тук явно не се хранят с гъби, защото успяхме да орежем от улично дърво едно добро количество кладници. Приветливите селяни излизаха от дворовете си, за да ни заговорят. И освен, че се впечатляваха откъде чак сме дошли, всеки надълго обясняваше как да стигнем до Попова шапка. Атракцията обаче беше възрастен мъж, който на смесица от немски и албански за разлика от останалите ни препоръча маршрутът през село Бозовце до Лешница и по хубав черен път до целта ни. Рискувахме - по краткия път можехме да не намерим правилното решение или пък пътеките да са обрасли, но това беше решението ни. По пътя за реката срещахме мнозина младежи, които с добитък прекарваха дърва за отопление. После се насочихме по хубав черен път, който криволичеше срещу течението на река в дълбок дол като за ориентир използвахме отдалеч виждаща се скала. По описанията не пресякохме реката на голямо пътно разклонение, но впоследствие се оказа, че дори пътят да е правилен, прави голямо отклонение. Затова се върнахме и продължихме в другата посока. На голям наклон се беше запънал малък трактор на видимо пенсионна възраст. Нашата сила бе достатъчна за да издрапа на това критично място. Трактористът пък се оказа нашият пътеводител и ни насочи на първата поляна вдясно да се включим в горска пътека. Трудно ми е да повярвам, че без него щяхме да се справим. Въпреки голямото изкачване беше приятно за ходене по добре очертаната пътека сред хубава букова гора. Убедено твърдя, че поляните са враг на горските немаркирани маршрути. Въпреки, че внимавахме след първата такава, скоро осъзнахме, че се движим без път и посока. Отново дадохме заден ход и се поправихме не само в посоката. Естествената маркировка от редуващи се средно през 5 минути общо около 15 на брой мечешки изпражнения престана да ни съпровожда. Цвети мъдро сподели: "тук мечките определено не са гладни". От една скала встрани от пътеката се откри прекрасна гледка към изминатия път от селото както и към върховете Вртопа и Кобилица. Спокойно си бъбрехме, когато под нас от мястото, към което се бяхме запътили 30 минути по-рано, ясно се дочу силно пращене на сухи клони от движението на животно, на което му е все едно откъде минава. Срещата с него се беше отменила по взаимно съгласие. Скоро излязохме на път в местността Йелак, който ни отведе право при колите ни. Преди това минахме покрай останките от разрушената хижа със същото име. В 2001г. през студената война тя е била щаб на косовските сили, които след оттеглянето си я запалили. Полицаите на смяна този път не бяха чак толкова любезни. Списъкът ни беше заврян в чекмедже без да бъдем регистрирани както се полага в съответната книга. Явно ги мързеше да си гледат добре работата. Познавайки законите в страната си, биха могли да ни дадат документ за прекараното ни време там. Ние обаче го разбрахме късно. Маврово
Умората си каза думата и "охридската гилдия" излезе с предложение да направим един ден почивка, което означаваше да пропуснем следващата планина Кораб. Появиха се съмнения за терористичен характер на тази подгрупа от хора влезли в коалиция с подпалвачите на гори, но за това по-късно. Започна частта от автомобилния туризъм в нашето пътуване. Слязохме към Тетово, минахме покрай Гостивар и хванахме отклонението за Дебър. След като пътят премина висока седловина, иззад дърветата започна да наднича Мавровското езеро с доста намалели води. От него се оттича Мавровска река образувала красив каньон, разделящ планините Шар и Бистра. На водослива й с река Радика се отделя нелош за леки автомобили макаданов път за Стрезимир, по който ние тръгнахме. Движехме се между стръмни склонове на места с провесени над пътя величествени скали в друг пленителен каньон вече между Шар и Кораб. На 8 километра от разклона стигнахме до пункт на гранична полиция. Достъпът нагоре е свободен, но ние нямахме късмет. В гората бушуваше пожар и човекът отказа да ни пусне грижейки се за нашата сигурност. Този ден явно беше определен за изразходване на лимита от екскурзионни връщания в изходна точка. Използвахме забелязаните поляни до Радика за бивак, които в момента няколко семейства, прекарали деня тук, освобождаваха. Хигиената покрай реката незабелязано премина над позволеното от водача ниво. Намирахме се в национален парк Маврово в близост до място с трагична история, възпята в една тъжна песен Маврово, славно Маврово, защо си толку жалостно, кога си полно младинци от сите страни собрани. . . . Планината бучи жалостно, Маврово тежко извива, лавини тежки падяя, засипаа младинци работни. При строежа на тунел за събиране на водата към езерото от вододела на Радика през 60-те години на XX век лавина взима много работнически жертви.
На сутринта полицаи от парка настървено ни налетяха, но проявиха разбиране като им обяснихме, че пожарът е осуетил позволените от закона наши планове. Те съобщиха хубавата новина, че са потушили природното бедствие. И макар да се появи план за повторен опит към Голем кораб, той не беше разумен в късния час и опасността от възобновяване на огнената стихия. Със спокоен автомобилен ход последвахме завъртулките на пътя следващ брега на красивото Дебърско езеро, а после и около езерото Глубочица, странно сдобило се с дебел пласт зелено покритие. Охридското езеро
По този път Охридското езеро се показва изведнъж на няколко метра. Влязохме в Струга и улицата ни изведе право на брега. Паркирахме колите и направихме разходка до близкия плаж и по главната чаршийска улица с песен на уста "Що ми е мило ем драго во Струга дюкян да имам ... на кепенците да седам, стружките моми да гледам". Изпълнихме и чревоугодните си желания в малка Бюрекджилница (така е по местните надписи) и се запътихме към Охрид. Между двата града обаче размислихме и използвахме хубавото време за едночасов плаж.
"Лихнида кайче веслаше по Охридското езеро ..." От Охрид първа се показа крепостта на Самуил на хълма малко след като вляво от пътя мернахме скален манастир. Не остана много време за този приказен град и забележителностите му, на които човек може да се наслаждава дни наред. Но за този един час вкусихме от атмосферата и добилите апетит със сигурност ще се върнат отново там. "Охрид, Охрид, убав мил, яз со солзи те оставих, езерото убаво тага в сърце ми остави".
Следващият обект в нашата културна програма бе манастирът св. Наум след като по пътя пропуснахме разклона за билянините извори. Един от големите притоци на езерото е тук, на около 200 метра преди манастира. Интересен феномен, произходът му е от Преспанското езеро, което се просмуква и под планината Галичица захранва чрез него по-голямото си братче, не както става по-често в живота. Струва си да се споменат две действия развили се на моста над реката. Един джип с албанска регистрация спря в цялата тази теснотия заприщвайки дори пътя на пешеходците, a собственикът му спокойно се снима със съпругата си в продължение на 2-3 минути. Дари пък този ден беше облякла от официалното си облекло шалварите. С голите си рамене тя си навлече гневния поглед на две мюсюлманки, които се бяха покрили доста по-старателно въпреки горещото време. Галичица
Пътят към билото на Галичица разкриваше впечатляващи гледки отвисоко към Охридското езеро. Преди то да се скрие от погледите ни, спряхме на построен параклис и оттам се полюбувахме и на слънчевия златен път по него.
Обширните поляни на седловината ни предоставиха прекрасно място за нощувка. Настанихме се на завет в огромен танков окоп. Наблизо имаше опъната голяма бяла шатра. При посещението си разбрахме, че се провежда курс за планински водачи. Само че учителите очакваха все още голяма част от участниците. Получавайки покана за вечерта, ние се възползвахме от нея и след като пашкулите ни за през нощта бяха изградени, махнахме паяжините и прахта от киратата и тарамбуката и отидохме там. Приготовленията бяха в пълната си сила. Въпреки това домакините ни поканиха на маса и постоянно имаше някой при нас да ни прави компания. А ние попяхме, освободихме столовете когато се появиха другите гости и обстановката заприлича на баровски ресторант. Те се хранеха бъбрейки си, ние поседнали на земята пеехме, от един момент нататък каквото ни душа иска знаейки, че никой не ни слуша. На по-голямо внимание се радваше Ради, която се беше настроила на тяхната честота, разговори. Оказа се, че с някои от тук присъстващите сме се срещали в Шар. А две момчета от Тетово и Гостивар се присъединиха към нас и споделиха мнението, че от следващия цикъл за водачи трябва да се включи и курс за изучаване на песни. Определено населението в тази страна не познава народното си творчество. На домакините скоро им се приспа и трябваше да си тръгваме. А те дори не знаеха, че ние се ориентираме по часовници с един час напред. Преспанското езеро заблестя под сутрешните лъчи на слънцето при спускането ни към него. В сравнително ранния час бяхме сами на плажа, само рибарските лодки показваха, че тук има човешки живот. Затова пък фауната бе в разцвет. Появи се стадо питомни кози от планинска порода, по езерото плуваха чапли, патици и лебеди.
Спряхме в Ресен, родният град на много видни личности. А преди Битола подобно на съвременна българска политическа партия групата се разцепи на две. Едната с приоритет връх Пелистер, а другата - Конопище, интересно място с пясъчни пирамиди. Аз бях привърженик на първото движение и разказът ще продължи в тази насока. Ако се намери пътеписец и от другите, настоящото произведение би могло тук да се разклони.
Пелистер
На влизане в град Битола свихме надясно и по асфалтов път минахме през селата Трново и Магарево. В последното единствените животни около пътя бяха две телета, но може пък магаретата тук да живеят в музеи. Пътят се виеше в посока планината. До една вила с голяма мечка пред него, символ на парка, се откри голям паркинг. Но тъй като нашата посока бе запречена с бариера, продължихме по асфалта до края му пред хотел Молика. От паркинга се разкриваше гледка към равнината около града. След кратка консултация с красивата, но неразбираема карта в началото на пътеката, завлачихме крака към хижа Копанки. В гората мъж и жена на средна възраст направиха неволно комплимент на Ники. Проведе се следният диалог между тях: За половин час бяхме на поляната пред хижата. Там трима човека ни огледаха с любопитство, но не ни заговориха. Чак когато ги попитах дали можем да преспим някъде по-нагоре, единият от тях сърдито обясни, че гъмжи от полиция и може да се ходи само през деня. Уви, хората са различни. Друг от тях донесе от раницата си, както разбрахме по-късно, карта на планината в македонската й част, изработена за собствено ползване от туристическо дружество "Битола". Бай Никола Христовски се оказа планински спасител в района. Очерта ни най-подходящия маршрут през Пелистер за два дни и хубаво ни обясни как да го изпълним. Раздаде и лепенки от традиционния поход към върха, може би за да се почувстваме част от една върволица хора и да не ни притеснява полицията. С гордост ни разказа за единствения досега от страната им човек, изкачил връх Еверест, Димитар Илиевски - Мурат, героят на македонския алпинизъм. Има издигнат паметник в негова чест както на върха, така и пред хижата. Тръгнахме трудно прекъсвайки канонадата от думи, но не преди да припеем с него "Битола, мой роден край, яз те сакам от сърце, знай". В гората по пътеката ни спираха узрели къпини. Включихме се към широкия път след 30 минути при една кокетна беседка. Спряхме се за малко до чешма с два каменни чучура и паметник на загиналите въстаници от Илинденското въстание. Минахме седловината Пресеко с голямото табло с посоки на няколко маршрута. Неусетно пътят ни водеше нагоре и три часа след тръгването си стигнахме ловния дом. Пред него ни посрещна берач на боровинки, в който заедно с други хора от село Цапари през този месец се беше подслонил. Оплака се, че тази година не се намира много от хубавия горски плод. Показа ни съседния скален масив Козик камик, където никой не обича да ходи поради това, че там са бърлогите на мечките. Ние свързахме сравнителната му близост до пътя с отпечатъкът на животното, който вече от опит бяхме разпознали лесно.
Нощувахме пред сградата, а на сутринта по съмване тракторът на трудещите се, минал на метър от платката, събуди и последните спящи. С часа на тръгване, подходящ по-скоро за московско време, бе счупен рекордът на екскурзията, поради което се измести хранителният ни режим и първият обяд за деня се проведе в 11:30. Все пак да не избързам със събитията. По пътя продължихме съвсем малко, в долината от него се отделяше друг път на почиващият си през лятото рактрак, по-стръмен но пряк. Ние се отделихме и от него и се покачихме на странично било за гледки. Имахме време да направим един лъч до Големо езеро без багаж, но след трезвата преценка на ситуацията продължихме към върха. Зърнахме за малко Мало езеро и побързахме нагоре, защото задуха силен вятър. Времето с бързи темпове се влошаваше.
Връх Пелистер (местните го наричат Антена, а самата планина Пелистер) представлява купчина от каменни реки, наречени у нас морени, на които те пък казват стени. В най-високата му част е изградена голяма сграда окичена с антени, служещи на системата от ретранслатори. Преди да стигнем до него заваля дъжд, но макар и за кратко той успя да проясни въздуха и да открие малко гледки встрани. Показа се Галичица по билото си, Преспанското езеро едва се виждаше и то само по очертанията на брега. Пътят ни надолу минаваше по по-краткия маршрут през местността Болници, хубава поляна с изворна вода. Там през Първата световна война, когато фронтът на боевете с българско участие е бил по билото край Пелистер, е била изградена болница за ранените. По същото това било все още стоят каменните барикади от онова време. Имахме и друга алтернатива - пътеката Каменярот, която бай Никола упорито ни убеждаваше да не ползваме.
Тук планинарите не бяха кът, особено в съботния ден. Срещнахме човек, който после ни задмина и надолу. Въпросът му "откаде сте" съдържаше в себе си смисъла на град. Вече така се бяхме сродили с акцента на македонския език, че той остана изненадан когато разбра, че сме българи. По скалите скоро започна да подскача самотна дива коза, а после затънахме в полянка с едри боровинки. Малко преди да напуснем приятното тревно било, по което се движехме, спряхме за споменатия вече ранен обяд. Гората беше малък рай за пълните с плод малинови храсти, от които дори на празни стомаси нямаше да успеем да хапнем и 1/10 част. Пътеката изпълняваше сложни серпентинени фигури губейки височина докато не навлезе в гъста гора, а после и излезе на черния път. Сега не го напуснахме до самата бариера и така се насладихме на прекрасното човешко творение - малка къщурка без предна стена с красив покрив, 2 пейки, пън за корито на чешмата и дървен улей за изтичане на водата. В Пелистер чешмяните архитекти определено ни смаяха с разнообразието от модели.
На следващото тяхно произведение се измихме и преоблякохме в градски одежди под учудените погледи на младежка двойка, която интересно защо скучаеше.
Битола
"Таму долу Битола, кай що Драгор тече ..." Битола определено ни направи добро впечатление с главната си пешеходна улица и красивите сгради по нея. Хората, често хубави, изглеждаха спокойни и безгрижни в днешния ден. И ние се вместихме в обстановката и то не само по поведение. Всеобщо бе мнението за прилика на града с нашия Пловдив.
Посетихме и древния град Хераклея Линкестис основан от Филип Македонски през 4-ти век пр.н.е. Като най-впечатляващо богатство от него са се запазили красивите цветни мозайки на голяма площ. Ники пожела да усети атмосферата на битолските ресторанти, в един от които проведохме втория си обяд за деня. Келнерите се държаха изключително професионално. Направи ни впечатление, че хлябът се сервира безплатно без да е поръчан, а те добавят от него докато клиентът откаже. У нас в планините, за съжаление, вече и чаят се заплаща.
Докато се разходим из закрития градски пазар (в открития правеха някакви филмови записи) и по река Драгор, пред часовниковата кула минаха две булки със сватбарите си. Оркестърът, както и у нас, се състоеше от майстори на тъпана, кларинета и тарамбуката с по-тъмен пигмент на кожата. Явно ромското музикално сърце навсякъде се е преборило за водеща роля в този веселяшки занаят. Крушево
Предстоеше кулминацията на пътуването ни - град Крушево. През 1903 година при избухването на Илинденското въстание на 2 август голяма чета от селата и градовете в равнината, ръководена от Никола Карев, напада казармата и правителствения дом в Крушево. Боевете се водят до сутринта на следващия ден, когато с помощта на четата на Питу Гули (влах по произход) пада и последната съпротива. В следващите дни се създава временно правителство на обявената Крушевска република с участието поравно на представители от трите народностни групи, живеещи тук. На 12 август ръководещият огромна турска войска в полето паша предлага на въстаниците да се предадат. В щаба настъпва колебание, най-упорито защитава идеята да се брани градът точно Питу Гули. В местността Мечкин камен се провежда битка с историческо значение. Силите са неравностойни и на 13 август вечерта въпреки героичната съпротива сражението е загубено и загиват както славните герои, така и многочислено мирно население в града. "Во иляда деветсто и третата година, се создаде република во славно Крушево. Македонска република, първа на балканот. Претседател първ и беше той Никола Карев, со македонски войводи, сите Илинденци: Даме Груев, Питу Гули и Яне Сандански." След Демир хисар поехме отклонението за Крушево. Пътят запълзя нагоре виейки се по склона. Малко преди най-високата му точка на седловината видяхме табела за Мечкин камен и без колебания се насочихме в тази посока. От пътя се откри величествена гледка към Прилепското поле. След това пред нас се разгърна обширна поляна с хубави дървета и огромен паметник на неестествено огънат под товара на огромен камък мъж, вероятно символ на непосилния товар на въстаниците или пък на ръкопашния бой, с който е завършила битката на това място. Тук на 2 август всяка година се провеждат най-големите национални чествания.
Мястото беше прекрасно за нощувка, имаше и чешма макар и с непитейна вода. Щеше да е признак на неуважение да не попеем за далите живота си герои "Море пиле, славей пиле, я, запей ми песенчица, да се чуе надалеко, надалеко, преку Вардар. От велешко до прилепско, от прилепско до Крушево, от Крушево за Кория, за Кория, Мечкин камен. Там се бие славен юнак, славен юнак Питу Гули." Още не бяхме заспали в палатката, когато поляната се огласи от младежки смях и възгласи. Явно нашето присъствие в тъмното остана незабелязано. Скоро зазвучаха песни, някои от тях познахме единствено по текста им. Въпреки големият фалш на изпълнение, тази серенада силно ме трогна. Не мога да бъда сигурен, че не пееха духове, не проверих. Но аз лично за първи път чух непрофесионалисти от Република Македония да пеят македонски песни.
Града посетихме в доста ранен час на другата сутрин. Пред нас се изправи китно селище с красиви постройки в стар стил, надничащи една над друга от склона. Случайно се натъкнахме на градинка с паметник на Питу Гули. Наблизо се перчеха красив хотел с планинска архитектура и малък лифт водещ към сгушена в гората ски-писта. Намерихме и историческия комплекс Илинден, който имаше странна космическа форма и който отваряше врати час по-късно. Пред него в една ниша стояха разположени в кръг също така странни наклонени кулички, всяка с надпис за герой, конгрес или друго събитие, свързано с историята на въстанието. Всичко беше такa истинно, сякаш и чешмата с форма на черешово топче хей сега щеше да гръмне.
В неделната сутрин всички собственици на магазини и малки дюкянчета бяха на поста си и вършеха работата си тихо и спокойно. Съвсем нямаше да ни учуди появата на мъж в старовремски дрехи с пищов в пояса си по някоя от тесните улички. Напуснахме градчето с чувство на удовлетворение от видяното и усетеното. Над Прилеп, градът на духовните революционери и родно място на Димитър Талев, се издигат истински скални крепости, виждащи се от километри разстояние. Сякаш пренаситени от срещата с Крушево, не спряхме тук, а добихме бегли впечатления само от преминаването с колата. Още преди Кавадарци тракторите с пълни с ремаркета грозде издадоха, че района е изключително винарски. Оттам е и една от националните марки тиквешко вино. За познавачи 2 септември е доста ранна дата за събирането на гроздето, но хората не изглеждаха като сомнамбули. Тъй като чрез sms разбрахме, че другата кола няма да пристигне навреме на предварително уговорената за всеки случай контролна среща, ние продължихме и през Неготино, Щип, Кочани и Делчево стигнахме до граничния пункт. Тук явно от умора след митницата се опитахме да пропуснем паспортната проверка. Така най-разяреният от постъпката ни полицай ни пое в свои ръце. Тъй като нямахме регистрация за пребиваването си в страната, продължило повече от 48 часа, нито документ за нощувки, щателната проверка по имена за извършените от нас държавни престъпления се проточи. На въпроса "има ли някакви проблеми", длъжностното лице отговори "следващият път ще имате". Заради своята моментна разсеяност станахме жертва на нехайството на граничните им колеги от Попова шапка, от които можеше да имаме такъв документ, а също и на определената ненавист лично на този служител към хората с българско гражданство. Тази случка хвърли голямо черно петно върху изключително приятните ни впечатления от македонските жители, независимо от каква народност са или каква вяра изповядват. Остана силното убеждение, че омразата и противоречията се подхранват от политици и хора, които имат интерес от това. За да не завършвам дългия си разказ с тази черна хроника, ще спомена за някой забавни елементи от 9-дневното ни пътуване: Прибрахме се уморени и с противоречиви чувства от голямото пътуване и гъстата програма от преживявания. Кой какви спомени ще запази за ходенето ни в Македония, зависи от това как мозъкът му преработва информацията от изминали преживявания - позитивно или негативно. Но не е ли така и в целия живот? |
