Пътуването към Румъния съвсем не беше скучно. Противно на логиката сумарно билетите София-Русе + Русе-Букурещ струваха 25% по-малко от цената на билета София-Букурещ. А с купуването на двупосочен билет до Русе се спестяваше почти една румънска заплата. Във връзка с разказите за стандартa на живот и страховити преживявания на туристи в нашата съседка ми беше любопитно какво от това ще ни сполети и нас. По-скоро очаквах, че тези приказки отговарят на поговорката "От единия край на селото влязла мравка, а от другия излязъл слон". По финтовете с билетите съвсем сънени към 2 часа през нощта слязохме в Русе и ходихме до касата сменяйки вагон за вътрешните линии с международен със седящи места. В последния за правила на поведение определяха надмощие 2 сили - БДЖ и местната организация за международни търговски отношения. Вагонът беше претъпкан и в него царуваха суматоха и напрежение. В нашето купе преди да влезем с трите огромни раници вече имаше багаж за 20 пътници. Нашите спътници бяха - двама италиянци, които се конкурираха с дизеловия локомотив по отделяне на пушек. Цигарите си те гасяха където им падне, но за всеобща радост по свободното пространство, което беше съвсем оскъдно. - холандец с арабски прозиход, който изпадна в нервна криза от създалата се ситуация. Все пак не пропусна да отрази публично нивото на своето възпитание, орязвайки ноктите на ръцете си в купето. - двамата българи - нашата националност не се изложи в тяхно лице, тъй като единият от тях не си намери място в стремежа да почерпи от опитните информация как най-икономично да се върне с 60 комплекта спални чаршафи. Останалите седящи места заемахме ние. Досега не споменах, че бяхме трима - аз и Владо и Дари, младо семейство що се отнася до десетилетни мерни единици. В допълнение към всичко да прибавим един чичко, прекарал по-голямата част от пътуването върху краката на седящите и жена на средна възраст, чиито багаж изпускаше монотонно розова течност върху седалките от размразяващото се в саковете месо. В Букурещ се добрахме с час закъснение. На гарата млад мъж ни предложи микробусен превоз до Брашов, но ние се отказахме щом учтиво отвори вратата на автомобил. Английският не е обявен за втори официален език в Румъния, но поне в подобен ЖП възел би било добре да го разбират по гишетата. Това щеше да ми спести 3 препотявания при закупуването на билети до гр. Зарнещи. Железопътната линия прекосява Карпатите от юг на север. Там се откриват прекрасни природни гледки от Бучеджи и Пятра Краюлу. В синхрон с това са и спретнатите къщички в планински стил. Всеки би се влюбил в гара Синая дори без да слиза от влака. Със смяна на влака в Брашов стигнехме до Зарнещи. Там след кратка консултация се качихме в микробус, който ни превози на 14 км разстояние до хижа Плаюл Фой(Plaiul Foii) в посока планината Фагараш. Плаюл Фой
Дъждът си даваше съвсем кратки паузи и след това отново започваше монотонно да се сипе върху калната земя. Влажността бе 96% с температура на въздуха 16 градуса. Не бях далеч от чувството за бездомен. Палатката не даваше достатъчно увереност за усещането, че в критични моменти можем да имаме сигурен покрив. За сметка на това гледките бяха фантастични. Дърветата в гората сякаш бяха обвити от бяла гъста паяжина, а над тях плуваха малки памучни пухчета. Гледали ли сте филм без звук? Тогава най-добре може да се оцени играта на артистите. Защото се обръща внимание на езика на тялото им. Подобна е ситуацията в страна с непознат език. В "разговорите" търсим познати жестове и мимики. Така отдавна не се бях натъквал на толкова изразителна реакция. На рецепцията на хижата потърсихме помощ за ориентацията си и това как да стигнем до билото на Фагараш. На служителката (горе на снимката в народната носия) видимо и се изправиха косите при този въпрос. До началото на маршрута в нашата карта оставаха няколко дни път. Предстоеше ни пътуване без ориентири. След почти дванадесетчасово преспиване и от това липса на желание за правене на каквото и да било в суха пауза тръгнахме в необходимата посока. Късметът беше с нас и изглеждаше, че това бе краят на нашите дъждовни мъки. Движехме се по коларски път до хижа Рударица (Rudarita). На това място има 2 пътя за билото. Ние без да знаем за това продължихме по пътя. Отклонявайки се от него пред нас се изпречи река без брод и прецапването на студената вода се оказа лек за краката. Пороен дъжд ни застигна в гората и продължи почти час. Под неговата благодат прелестна гора от дървесни гъби се радваше на времето. По-нагоре яркочервената от приказките мухоморка приканваше лакомника "Ела, глупако, изяш ме!". След пороя мъглата ни затрупа от всички страни. Следващият порой ни застигна на една поляна, където без да се съобразява с това мъж цепеше дърва. Беше много любезен да ни покани в планинския си дом (не е уместно да го сравнявам с овчарска колиба). На какъв език се разбрахме ли? И аз не знам. Това беше основния ни проблем до края.
Беше интересно да се научи малко за процеса на създаване на кашкавала, сиренето и изварата. Да опитаме от тях също. Тези хора работиха неуморно до тъмно и станаха в тъмно, за да продължат на другия ден. Всичко беше чудесно, но ... винаги го има това "но", бяхме като затворници. В радиус от 50 метра от прекаления трафик на хора, свине и кучета беше кал до колене. Овчарите, като богове потъваха само до глезените и се хващаха за главата, когато гледаха как ние си пълним обувките с рядката смес. Нощта беше изключително студена, особено в склада с готовите продукти, където ние преспахме. Събудиха ни лъчите на слънцето, весело проникващи през цепнатините в стените. Под нас се ширеше гордо огромен язовир, а висините в другата посока се бореха упорито с мъглите, за да ги разсеят. Нашият домакин едва не подскачаше от радост. Явно в 5-месечното му пребиваване тук дъждовното време му беше съвсем опротивяло. Пролича си, че овчарите ни бяха прибрали от хорска добрина, защото въобще не стана въпрос за заплащане. Ние пък им се отблагодарихме с подаръци. Гостоприемството вероятно е общобалкански специалитет.
След 1 час съвсем излязохме от гората. По пътя ни пасяха стада от огромни овце. А кучетата бяха странно дружелюбни за пазачи. Под връх Комицу(Comisu) срещнахме за трети път от двата дни млад овчар, който упорито продължаваше да ни иска малки батерии за радиото си. След молбата за цигари от нощните ни домакини се утвърди мнението, че това е румънска слабост. В долината се виеше широка пътека. Бяхме използвали заобиколната. На пътя ни се появи заслона Беревоеску (Berevoescu). По следващия склон се спускаха буйни потоци и след като се събираха, образуваха прекрасен водопад. Използвахме един от изворите съвсем до пътеката, за да организираме състезание по пране на дрехи - моята мечта във всяка планинска авантюра. В почти непрогледна мъгла продължихме устрема напред. В последвалата стръмна седловина гледките в двете посоки бяха вълнуващи. Имаше отклонение и за планината Езери. Този път валя градушка. Тя прогони мъглите, атмосферата стана прозрачна и се откриха далечни пейзажи. Облаците станаха пухкави и накъдрени като мека вълна.
Седловината Зирней(curmatura Zirnei) е изключително живописна. От западната и страна успоредно се спускат два разпенени до бяло потока, единият от които се е врязал в скалите в чуден каньон. Между тях по билото на възвишението е намерил място скалист "гръб на динозавър". По надолу потоците завиват на север и на юг, където по стръмните урви от двете страни се спускат високи водопади. В центъра на този рай е кацнала една футболна топка - заслонът Зирней. В далечината на почти отвесен склон над един от водопадите приготвените за нощувка овце бяха образували идеален кръг. Всички бяхме съгласни, че е уместно вече да се упетребява израза "Катери се като Карпатска овца". Този ден творчеството в групата беше на ниво. Вече имахме химн на екскурзията:
Макар да пестяхме дезинфекциращите средства, вечерта ни изби на песни. Сутринта беше обичайно мъглива и студена, подканяща за тръгване. След началното за деня изкачване се озовахме на билото сред остри скали. Под краката ни се спускаха стръмни урви. Езерото Урлея(Urlea) се гушеше на завет под зъберите. А от другата страна дълбока долина събираше в себе си водите на многоводни потоци, снежнобелият цвят на които контрастираше с масленозелената трева и сивите скали. Необикновени бяха за нашите очи тези бели ленти, забелязващи се отдалеч и прорязващи надлъжно високите масиви. Тук водата не намира спокойствие докато не слезе от планината. Всичко това добиваше още по-привлекателен вид, появявайки се при внезапното отдръпване на мъглите. На запад за секунди се откри величествен масив, сред който Дари разпозна присъствието на връх Молдовяну. Връх Урлея. Оттук започваше картата, която имахме в наличност.Седнахме на обяд да отпразнуваме случая. Последвалата градушка не ни изненада. Под огромното парче найлон храненето стана само по-романтично.
Оттук нататък пътят се състоеше от ритмично ревуващи се слизания и изкачвания. На разклона Маре(fereastra Mare) група словаци бяха разпънали палатки. Предпазваха се от дъжда докато чакат част от групата си да се върне от Молдовяну. Поговорихме си с водача им предимно на братския руски език, задължителен за изучаване и за тях преди години. По пътеките по-нататък имаше сипеи с камъни, които съдържаха много кварц. Мокри от дъжда, те излъчваха особен блясък. Някои от тях съдържаха издатини, приличащи на черни брадавици. Владо, геолог по образование, обясни, че това е гранат, особено красив при добра обработка. Оставаше ни само подсичането на един връх, за да се доберем до подножието на най-високия връх в планината. Силите ни обаче не бяха много и на едно място близо до пътеката спряхме за нощувка.То имаше свое очарование, необикновено набраздено от скали с поточета, издълбали свои леговища. Едва успяхме да разпънем палатката, когато заръми ситен дъжд. Не напуснахме подслона си до сутринта, защото до късно през нощта се сипа монотонно. Събрали вече горчив опит, си наложихме събуждане и тръгване по-рано сутрин. Но борбата за извоюването му съвсем не беше лека. На заслона под върха срещнахме "стари" познати - двама младежи и девойка, с които споделяхме маса в беседката при престоя при хижа Плаюл Фой.
Изкачаването на Молдовяну (с височина 2544 метра) беше тежко. По пътя нагоре срещнахме стадото овчици, които се виждаха отдалеч непосредствено под върха. Тези животинки не преставаха да ни учудват с лекотата на движение по тези стръмни места, нещо съвсем нехарактерно за овцете. Гледката беше прекрасна, малко еднотипна. Но острите зъбери, съревноваващи се по височина имаха свой особен чар. Все пак разнообразие внасяше езерото Рея в подножието и започващата от него долина(valea Rea). Не пропуснахме да изпеем песента "Ой красив си, Ирин-Пирин", както стана и на връх Митикас в Олимп. Туристическото присъствие в тази част на планината беше далеч по-силно от посетените места в предните дни. Сега слънцето се показа по-трайно и това обстоятелство повиши духа на групата. Следваха най-живописните места от нашето пътуване. Местността Подрагу(Podragu) се появи след 2-3 незабравими изкачвания и слизания по билото на 2 часа път. Представлява огромен полукръг от възвишения, в полите на най-далечното от които е кацнало езерото Podul Giurgiului. В средата е връх Подрагу, а в подножието му от север е построена хижата със същото име. Масивната постройка придава още по-красив вид на образуваното легло, което е приютило в себе си три небесносини езера.
След поредното изкачване дойде ред на нови красоти. Пътят ни минаваше през тесен проход, от двете страни на който се спускаха стръмни склонове. Отдалеч изглежда, че се минава по ръб между две пропасти, но впечатлението е една илюзия. Отляво в закътаната долина стои продълговатото езеро Буда. А в западна посока се издигат напристъпни скални стени. Подсичайки ги от север пътеката след време се натъква на други зъбери, минаването на които е обезопасено с въжета. Тук намерихме заслон, в който нощувахме заедно с нощната ни компания от седловината Зирней. Постройката е в яркочервен цвят с бял кръст на покрива и има място за 12 човека. След вечеря поседяхме навън. Поради студеното време Дари се зави с чувал. Реакцията на на нашите "домакини" не закъсня и един от тях разтревожено ни посъветва да влезем и да спим вътре. С Владо пак го ударихме на песни. На сутринта мъглата се раздига и успяхме да видим къде се намираме. Мястото беше разклона Змейлор(fereastra Zmeilor), вероятно кръстен на скалата, наподобяваща змей. Пак стръмно изкачване и слизане. Планината вече гъмжеше от хора. На юг се откриваше асфалтов път, който се виеше по стръмните склонове. На 2000 метра н.м. височина той влиза в 200 метров тунел, който го отвежда в северната част, за да се спусне оттам по същите серпентинени завъртулки. Нашият път минаваше над този тунел. За миг мъглата, която все още се движеше под нас, се разсея и откри незабравима гледка. На брега на езерото Балея (Balea Lac) с кей до входа се кипри внушително красив хотел. Наоколо разпръснати кокетни бунгала и малки къщички правят това курортно място особено приветливо. Надолу сякаш различните нива на пътя се застъпват.
Щом с пълна пара се отдалечихме и от това място, насреща в небесата се изправи масива Негою(Negoiu). Преди да потънем отново в "бяла забрава" този ден пред нас се откри една рядко срещана динамична гледка. Пълзейки по северния склон нагоре мъглата стигаше до острите зъбери на билото. Там я поемаше южния вятър, който я връщаше назад и вдигаше нагоре. Планината се разцепи на две - в бяла пелена и прозрачен въздух.
Невероятно. За втори ден не ни валя. Преспахме в заслона на брега на езерото Калтун(Caltun) в подножието на отвесна около сто метрова скална стена - част от масива на връх Калтун. В промеждутъците на прояснение връх Негою с острите си зъбери беше страховит, но красив. На това място настъпи промяна в плановете ни. Човек, който е свикнал да довежда винаги делата си докрай, трудно взима подобни решения. После присъства едно чувство на неудовлетвореност. Но с много усилия на волята, явно и отегчени от безкрайните вълнообразни движения по билото, избрахме варианта да не тъпчем повече планината. Младеж с румънски произход с прекрасен английски ни упъти за възможните варианти. Сближи ни и това, че той имаше огромното желание да посети Рила. Налагаше се или да слезем с една нощувка по сигурен път или да разчитаме на румънските шофьори за 40-километровото разстояние по асфалт. Сякаш да ни разубеди на другата сутрин слънцето се беше облещило и се радваше на победата над противниците си - онези досадни облаци. При нас си пролича, че ранното ставане сутрин се осъществява на базата на лични стимули.
Следвахме пътеката надолу без да предполагаме, че красивият свят на Фагараш все още не е свършил за нас. Два сякаш полудели потока следваха стръмните си легла и пенеха водите си по праговете образувайки красиви водопади. Срещнали се като двама влюбени те успокояваха страстите и продължаваха хода в спокойно темпо, събрали в едно всичката мъдрост на света. Доскоро ослепителният бял цвят на кристално чистата вода придобиваше синкав оттенък, цвят, който галеше окото. Стръмните урви даваха особен уют на това място, което най-вероятно е онзи рай, за който всяко дете е чувало в приказките. Хижата Пискюл Негро(Piskcul Negru) се намира в близост до онзи асфалтов път, който пресича планината. Оттам трябваше да потърсим превоз до града Куртея д'Арджеш(Curtea de Arges). Явно единствено женската ръка (в други случаи и крак) могат истински да облагородят един шофьор. След едночасово успешно киснене мъжката част вече се бе отчаяла, когато първият опит на Дари донесе успех. До първото населено място микробусът се полузапълни с включването на една групичка от три девойки. Пътят виеше по трудно достъпни места следвайки в половината разстояние огромен язовир. По бреговете му имаше чудно хубави курортни кътчета с красиви постройки. Случайно нацелихме автогарата на градчето пет минути преди да тръгне последния автобус в нашата посока. Град Кампулунг, следващата наша спирка, ни направи изключително приятно впечатление със спокойствието си. Центърът му беше подреден с вкус, а двете пътни платна на главната уличка ограждаха приятен минипарк. Преминаването на маршрута ни на няколко етапа не беше по наше хрумване и предпочитания. Такива бяха възможностите на румънския автотранспорт. В Рукар(Rucar) пристигнахме по смрачаване. Насранявайки се в оградения малък парк прокудихме свенлива любовна двойка. Притеснението ни, че можем да имаме неприятности, не бяха основателни. Любовта носи други емоции и начин на поведение.
С това почти се изчерпаха интересните моменти от нашата екскурзия. За разлика от предния ден английският се котираше на добро ниво. Замъкът на Дракула, главната причина за промяната в маршрута, оказа само бледо впечатление на фона на прекосените градчета. По пътя за Брашов се возихме с "познатите" ни от Словакия. Получихме ценна информация за Татрите. В Букурещ нямахме време за разглеждане. Пътуването за София беше извънредно спокойно. Такава беше тя, екскурзията до Карпатите. С много преживявания, висоти и падове на духа. В общ план едно изживяване, което ни обогати и остави спомени за цял живот. |