Човечеството трябва да положи усилия хората строго да бъдат съветвани да не бродят сами из планините. Но не може да се отрече до какво самопознание води подобна безумна постъпка. Много поучителен в тази насока е филмът "Into the Wild", който наскоро ме зашемети за няколко часа.

Макар разумът да пребори желанието ми да се впусна сам в дебрите на Пирин, не се намериха приятели, които да ме придружат ... и много разумно от тяхна страна. Затова в петъчния следобед вече бях потънал в облак от мечти в автобуса за Гоце Делчев. Предстоеше ми да нощувам при семейни приятели, с които не се бяхме виждали 12 години, те бяха моето укритие по време на градските ми отпуски като войник в града. Забавното беше, че след телефонния ни разговор бяха разбрали чак след кратка справка с родителите ми кой всъщност ще им гостува. А до пристигането ми не им беше ясна бройката на посетителите. Важна беше готовността на тези добри хора да подслонят планинарската ми група от един човек.

Вечерта премина под така необходимите за тях родителски укори и вайкане, че децата им, както и аз, не сме създали семейства все още. Втората серия на сутринта я отдавам на възможно най-ранния час, за който ги склоних да ме откарат до Папазчаир.

В 7 часа вече ясно се усещаше тежестта на топлия въздух и затова побързах да тръгна по маршрута. Масивът под Ореляк ми напомни по-скоро за Али ботуш, отколкото за Пирин със своите сухи дерета. А и много силен фактор в подкрепа на това бе растящият характерен чай, на когото само на латински език наименованието (Sideritis Scardica) е уникално. Но затова има наука и тя се е произнесла вече, че Ореляк е в Пирин и трябва да й се вярва.

Дебели рид (съвсем вдясно)

Гористото било

Въпреки мръснокафявият цвят на въздуха във всички посоки, гледките с гръб към слънцето си струваха вниманието и когато се понаситих, продължих все още бодро напред към гористото било. То беше истинско спасение в горещия юлски ден. От всяко нещо може да се извлече полза, жегите ме спасиха от разправия със съпровождащите овчи и говежди стада кучета, които лениво пролайваха изпод сенките, без много да им се излиза оттам. Пътеката се движеше по билото, подсичайки малки върхове, губеше се на някои от полянките, но напредването вървеше доста добре. Опасенията ми за липса на вода не бяха оправдани. От разклона за хижа Малина до Тодорова поляна тукашните хора с благородния си труд са изградили три чешми по пътя. На Тодоровото, както е местното име на този превал с коларски път до него, спрях за обяд до водата на Мъгева чешма, пък после и подремнах за час под хубавата сянка на една мура. Така ми дойде повече кураж да продължа към Бойков връх, по склоновете на който ясно се виждаше гъстата му клекова растителност. Не мога да скрия, че наблюдавах тази гледка с преминаващи тръпки по гърба. За непознаващите този район бих горещо препоръчал да тръгнат по пътя за х. Пирин и да качат върха от югозапад. Мъките биха били далеч по-малко.

Аз, обаче, се доверих на картата и само голямата доза инат ми помогна да не се провалят плановете ми. След преминаването на две огромни поляни, където усетих благодатта да се ходи свободно, главното предизвикателство предстоеше тепърва. Визуалните проучвания от дистанция за подреждането на тревистите свободни пространства, както и за морените, бе ободряващо, но не много ефективно.

Назад към Ореляк

Бойков връх

Досега съм оставал с погрешни впечатления за необитаемост на клековите гори поради тяхната непроходимост. Тази се оказа подслон за много животни, бих казал, че попаднах на горската София и нейната Витошка. Тъкмо бях нагазил клека с ентусиазъм и изричах най-мили думи по повод неговото съществуване, когато наблизо изтупурка нещо. Във въображението ми изплува образът на сърна и от любопитство тръгнах в същата посока, за да стигна до въображаемата полянка и да отдъхна там за малко. Вече бях на път да усетя заблудата си, когато не по-малко уплашено от мен диво прасе остави стръкче козина на клеково стъбло и с неподозирана бързина изчезна, за което определено силно му завидях. Борбата (с растенията) продължи повече от час като в помощ ми бяха малки борчета, които служеха като кули за наблюдение на местността. По-нагоре видях още една животинка да пори с лекота тази непроходима за мен местност. Определено ми стана жал за тези същества заради страха, който създадох у тях с присъствието си.

Калинково нашествие на върха

Състоянието на взвода след битката

На върха крещях полудял от радост и доколкото имах сили за това. Напред се виждаше само трева и скали по билото. Вследствие на натрупаната умора и голямото изкачване (около 600 м. денивелация между Бойков връх и Хлевен, поне по карта) ходенето не спореше. Слънцето също не беше добър другар в този момент. Но пък беше високо и сякаш подканяше за още ходене.

След Черни връх и Хлевен започна истинското удоволствие. От запад стръмните склонове на Яловарника се прорязваха от бели пенливи потоци, които сменяха цвета си в сравнително спокойната Демиркапийска река. Маненкото и Митровото езеро висяха като алпинисти на тези отвеси. Каменица мощна закриваше голяма част от хоризонта. А върховете на по-далечните великани образуваха красива гъста плетеница. На изток под зъберите на Дебели рид цъфваха като синчец Корнишките и Брезнишките езера. Преди връх Ченгелчал останах да вечерям и така дочаках слънцето примирено след упорития работен ден красиво да се спусне в скутовете на планинските гиганти.

Към централен Пирин

Залезът

Брезнишкият гьол (наричан така от Кременци) бе приятно местенце за нощувка и след като разпънах палатката, се отдадох на отпочиващо занимание да гледам трептящите светлинки на селата по поречието на Места. В изпълващата тишина плющенето на палатката от вятъра през нощта беше доста стряскащо.

Слънцето току-що се беше показало иззад Родопите, когато мъгли захлупиха далечния Ореляк и почнаха да пълзят по склона. Природата ми отпусна само две минути да се насладя на сутрешната гледка от Ченгелчал. До връх Джано си виждах само обувките. В Кременския циркус получих лек бонус и пред мен се откриха Леденото езеро, покрито до половината с лед и средното по големина езеро. На отточното място на най-долното от тях се огледах за пътека, която води към Папазгьол, но ясна такава липсваше. Тогава се разговорих с млад мъж от палатка наблизо и той ми разясни как предния ден са дошли по долината на река Ретиже, в която посока не се налага да се води ожесточена борба с клека. Не ми трябваше много размисъл, за да отложа плана си за Бъндеришки чукар и Дончови караули за някой друг път - вдигането на мъглата не беше предсказуемо.

По потока надолу имаше толкова каменни пирамидки, че загубването би било доста трудно. Последвах ясна пътека, която в началото се движеше близо до десния бряг на Ретиже, но после запазвайки височина, се отдалечи от реката. Скоро се превърна в поизоставен горски път, който не след дълго се спусна шеметно надолу и ме заби право в една компания до дървен заслон, "исторически" както многократно се пошегуваха те. Привикаха ме "да си поговорим", сякаш бяха по-малко на брой от мен. Разбрахме се кой откъде е, защо е там, а аз се ориентирах за мястото си на картата, някъде между Вапата и Щрекова скала. Бяха любезни и ме поканиха да остана за още два часа, за да ме возят до място с автобус за София. И видимо се засегнаха когато разбраха, че краката ме дърпат надолу, но все пак ме гостиха с хляб и топло месо. Бях попаднал на изключително гостоприемни хора.

Сутрешната гледка

От село Кремен

Продължих по безкрайни горски пътища със ситна бежова пръст, която оставяше ясен отпечатък по автомобилите, пътували насам, и с мен направи същото. Близо до новата постройка на ВЕЦ Ретиже 1 хванах път за село Кремен. На картата този комплекс, пълен с палатки и скараджии, изглеждаше безумно далеч и наистина бе така. Но аз не пострадах много от това. До голям тузарски язовир с моторна лодка в средата седнах на почивка до поредния бъбривец, неговият пазач. Научих, че двете строящи се постройки наблизо са на собственика на съоръжението и "на бат Бойко", последното ми се стори пламтяща мълва и затова не му обърнах много внимание. Тъкмо водата съскаше под горещите ми нозе, когато новите ми приятели от заслона се зададоха с камион и два джипа и ме метнаха на каросерията. Така болезнено само за единствените ми здрави части, задните, след 15 минути ме стовариха в село Кремен. Освен приятният вид на селото, гледката към планината е прекрасна, може би това обяснява милото им поведение спрямо странниците. Седемте километра по асфалт до село Места бяха също толкова ужасни, както ходенето в клек.

София ме посрещна с изумително чист въздух, вятърът беше продухал голямото столично поле.

Така завърши това пътуване. Далеч съм от мисълта, че в него търсих някакво доказателство. Беше просто един контролен тест за страховете ми в планината, за психическата ми и физическа устойчивост, за комфорта ми в подобни условия на самота. И за това доколко мога да се абстрахирам от тежки условия и да получа естетическа наслада от красотата в природата. Удоволствието от опознаването на нови места се съчета с един добър резултат в самопознанието.

Ден след прибирането прочетох статистика за 40 мечки в Пирин. Ако е истина, не е далеч моментът, в който ще се изправя очи в очи с господаря на нашите планини и тогава да го видим ние това самопознание.