След неколкократно отказване от маршрута, най-сетне го избрахме измежду многото хубави варианти в страната ни. На мен специално, ми бе интересна втората част, а именно слизането от най-южните върхове на Пирин към родното ми село. По средата някъде се е пръкнала и фамилията ми, дядо ми е роден в Кашина или Любовище.

В Сандански оставихме колата пред районното и доброволно се предадохме в ръцете на полицията. Старшина Рибарев, моят приятел Павлин, ни качи в колата си и ни достави в Попина лъка. Оттам под ескорта на легион прегладнели комари по хлад минахме хижа Беговица и установихме бивак сред изумителни гледки към Зъба и Каменица.

От бивака

Кукленското езеро

На сутринта Миро се размърда още по тъмно от глад и вдигна лагера на крак. Така тръгнахме безумно рано и когато стана време за ставане, почивахме на все още заледеното Кукленско езеро и се ахкахме по зъберите над него. Лятната пътека за Кукленския превал бе в силно фирнован сняг и се наложи да изкачваме по съседен ръб, за да се доберем до Зъба. Хубави неща радваха очите във всички посоки и доста време мина преди да поемем на юг. Яловарникът бе спестен за сметка на бъдещи идвания, тъй като пестяхме сили за сериозното разстояние впоследствие.

Преминахме през пролетта

Към Вихрен

Съставът на групата на Зъба

Времето бе прекрасно - подухваше хладен, почти студен вятър. Това ни предразположи да извършим вече утвърдения ритуал - подремване след обедното ядене.

Пътеката се спускаше плавно покрай Средна река сред свежи, на места и мочурливи, полянки. Ходехме по своеобразна тераса, вдясно в ниското се чуваше шумът на Демиркапийска река, а над нея високо стърчаха южните върхове на Дебели рид. Неусетно се появи хижа Пирин и набрали инерция, след кратка почивка, хванахме пътеката за Мелник. Имахме известни колебания за минаване през селата Пирин, Храсна и Бельово, но решението дойде някак от самосебе си. По горския път нахлуха спомени от детството, когато с трабанта на семейството ми, къде с бутане, къде на самоход, стигнахме до Рожен, а возилото за назидание отказа да ни служи вярно оттам нататък. Явно баща ми се е школувал като шофьор по такива места, за да му се възхищават сега толкова водачи на автомобили когато ги вози към лозята с жигулето.

По долината на Средна река

Поглед към крайната цел

След като се спуснахме в долината на Лоповска река, последва едно безкрайно ходене по виещи се пътища, за да излезем след няколко часа на дългия черен път между селата Пирин и Сугарево. Тук човек може много да се лута, ако не намери местни хора да го упътят. Друго спасение са поставените наскоро табели, сочещи към околните селища. Странно е усещането на кръстовище между два прашни пътя да виси хубав указател и че в България съществуват все още села, до които може да се стигне само с дълго каране по път с неасфалтово покритие. Може и пеша като нас, също не е лошо. В Кашина хората бяха наизлезли по улиците и малките площадчета. Къщите са останали в стар стил, някои от тях вече съборени от неумолимото време. Упътиха ни за следващата цел, село Черешница. А аз успях да поговоря с жена в къща на фамилия Гущерови, но не научих нищо за дядо си.

Обраслият път по реката ни попречи да продължим по късия маршрут и затова по официалния изходен път на селото затропахме към село Любовище. На излизане се сбихме с три ловджийски кучета за пространството на разминаване. Собственикът им с пушка очевидно не бе много развълнуван от инцидента. Палатката разпънахме на сухи треви и бодли, каквито се накачиха и по дрехите ни. Беше горещо, нямаше и вода наоколо. Търпение е било необходимо, на другата сутрин по пътя наблизо имаше зелени полянки с малки поточета, от които лъхаше дори студ.

В Кашина

Пясъчните пирамиди

Околността предлагаше приятни гледки към прочутите мелнишки пясъчни пирамиди. Млад овчар, заловил куче-дезертьор, ни упъти отново към реката. Там, под високите дървета, бе приятно с недостатъкът, че се налагаше да я пресичаме многократно заради отвесни стени от единия или другия бряг. Миро, за да не си събува обувките, реши да е прекалено изобретателен и скоро цамбурна във водата. По течението цивилизацията настъпваше с бурни темпове и над водата започнаха да висят големи дървета за бродове, малко по-различно изпитание от газенето на вода. Изненадващо в този сух район се намери и чешма.

Геройски се удържахме да не бягаме при атаката на две каракачанки благодарение на Людмил, който явно въобще не изпитва страх от лаещи животни. Подминахме и село Черешница и на пътя Катунци - Гоце Делчев разколебаване в редиците бе на път да провокира извикване на пътна помощ от Яново. Бе проведен приятен обяд под чинарите на река Пиринска Бистрица. И след взаимно настървяване атакувахме близкия хълм Св. Константин с невероятната височина от 482 метра. Жегата съвсем ни притисна в земята. Затова в село Калиманци не успяхме да отклоним поканата на един чичко за почивка под сянката на къщата му. Всичко е било с цел, човекът поиска от нас да му дадем "по едно левче". И дали от умората или защото самият той фъфлеше, Людмил отговори "благодаря, не искаме" явно на въпроса, който той самият беше чул "искате ли лябче". Дадох последните си пари, както се оказа, за пустата му ракийка и цигари.

Река Калиманска ни примами със свежест за последен отдих. После минахме през селските лозя в местността Друм и бившия вече сух водоем, за съжаление погубил няколко детски живота. Яново се виждаше вече, но от него ни разделяше дълбок дол, който ни отне и последните сили. Нататък вече се мъкнахме като пребити под тежките лъчи на слънцето. А мен ме беше срам да осъзная дори, че този район ми е напълно непознат. Всичко се връща, нали се присмивам на софиянци, че не си познават града.

Вкъщи ни чакаха освежителни напитки, топла баня ... и лозе за пръскане.

Снимките са публикувани благодарение на собственика им Мирослав Данчев