|
Отвориха се 4 свободни летни дни и звъннах на Люцо, те тръгвали на другата сутрин към х. Равна в Стара планина. По описанията разбрах за къде се става въпрос, но чак по-късно разбрах, че се има в предвид старото има на х. Триглав. "Какво ще правим там, нали вече сме били" си помислих, но тъй като бях изчерпал самоналожения си лимит за ходене сам, стегнах набързо багажа. На разклона за селото с удоволствие напуснахме автобуса под любопитните погледи на спътниците ни. За августовски обяд времето беше прекрасно - облачно и не прекалено горещо. Жално изгледахме трите автобуса, които ни задминаха в продължение на 15 минути, сигурно са били всичките за седмицата. И каруците не ни спираха. От яд нападнахме бодлив храст и се наядохме с едри черни равнинни къпини.
В центъра на с. Тъжа допълнихме хранителните запаси и попълнихме телата с липсващите течности, предимно с бира. Запътихме се по малко необичаен маршрут, изпитан вече от нашия водач до 1600 м.н.в., Чавдар - към ВЕЦ-а в долината на река Тъжа и после изравнителя над него. Пътеката е стръмна, но спестява лъкатушенията на пътя през х. Русалка. Скоро стъпихме над красивото ждрело на реката и продължихме покрай него, приятно изненадани от хубавите пейзажи към дивата долина. Преодолявайки няколко места с гъсти тръни преди Бабска река се изкачихме на пътя и на хубавата гледка към едноименното пръскало отморихме до парковия пост. От планината се спускаха микробуси и коли, натоварили пълни с боровинки бидони, което събуди за кратко недоволството ни.
До хижата пристигнахме вече малко отегчени. Титулярният хижар Николай беше заминал за USA и го заместваше Доктора, за когото знаех само случката, когато ракията в чашката му била заменена с вода и разбира се, за неговата реакция. Той ни посрещна със "съжалявам, няма места" - типично в хумористичен стил Станко-Чавдар, от което първоначално другите гости изглеждаха стъписани. Вечерта мина спокойно. Единственото неудобство през трите дни, в които обитавахме хижата, бе постоянната работа на телевизора в столовата. Това помещение има особен чар заради интериора си по стените. Струва си да се обърне внимание на него. На стената срещу вратата е опъната истинска меча кожа на едногодишно животно. Добита е при нещастни обстоятелства, когато в района на Триглав лавина е затрупала мечка с нейните 2 мечета. От няколко места стърчат огромни и по-малки рога на елени и козли. Вижда се нощна лампа, пригодена от приклад на пушка, метален смачкан стар бинокъл и много други неща, резултат от оригинални и интересни хрумвания. В комплекта се включват няколко сателитни снимки на местността и топографски карти и многобройни снимки на чести посетители на хижата. Но определено най-впечатляваща е фотографията на липа с издълбан иманярски стих по стеблото: "Младостта ми тук остана, нейде из Балкана. Сбогом, сиромашийо!".
Традицията се спази, на сутринта бунгалото ни бе потънало в мъгла. За върха Голям Кадемлия избрахме отново необичаен маршрут. След като направихме профилактика на шахтата за хижарската ВЕЦ, продължихме нагоре вдясно от реката. Долът е страшно привлекателен, макар че ние не видяхме много. Скални отвеси, висящи дървета и други визуални наслади очакват посетителя тук. Когато излязохме на тревистия склон, надскочихме мъглата и в пейзажа наоколо се появиха многобройни стърчащи скали. В спокойно темпо изкачихме върха, където поради възникнали ангажименти не дойде на срещата ни високопланинския ни водач Станко. Останахме си неръководена група, но това не повлия на успеха в маршрутите.
На връщане се запътихме към реката на Кадемлийското пръскало. В малинов рай по време на ядене бе изнесена лекция за част от местната флора. Трева с широки мъхести листа се нарича Мечтата на туриста. За нея има забавна история: мъж в бързането си наскубал листа от полянка и така, за нещастие, набрал и от двойника, който по природа е малко лютив. Скоростта му обратно към изходното място била голяма и той го подминал, а след това се изкачил на малко хълмче и подложил на вятъра пострадалите си задни части. Другата трева с широки листа е със свежозелен цвят, понякога заема големи пространства и по средата на всеки екземпляр има тънко и сравнително високо стебло. Нарича се Мазало и на него е кръстена хижа Мазалат.
След като преминахме скални препятствия, попаднахме на стръмни гористи склонове, а после се появи първият признак за посещавано от хора място - огнище. Намерихме горски път, който продължи с пътека и така стигнахме в горния край на този много красив водопад. Отвесните скални стени с височина от над 100 метра и стръмни тревисти полянки не позволяваха много свобода на действията, но си струваше усещането. На север намерихме стръмна пътека, която ни спусна на пътя. В обратната посока ориентир може да бъде първото малко мостче (може да се разглежда и като тръба под пътя) в посока х. Тъжа след реката на водопада. Разстоянието е около 300-400 м. Този ден беше изключително добре оползотворен. На другия се прицелихме към противоположния бряг на река Тъжа. Не намерихме човек, който да е бил там и получихме само упътвания как да стигнем до реката. Поехме пътя за с. Тъжа и скоро свърнахме в обраснал такъв в обратна посока надолу. Малко преди това видяхме голямо количество цигани, поредните унищожители на боровинки. Глъчта се чуваше отдалеч, а един от тях размахваше документ за практикуване на това действие в народния парк. Странно, откога Господ дава разрешителните си на хартия?! След малко ходене се стига до Пиростията (по определение стереометрично тяло с три опорни точки) - скала, странно закрепена на малка площ. Преминахме реката някъде под впечатляващите скали на Малката старопланинска козя стена. Едва видима пътека ни водеше надолу по течените на реката като полека увеличаваше разстоянието от нея. След час напред през листната преграда се загатна за високи скални препятствия и една пътека тръгна нагоре. Нашата грешка бе, че избрахме хоризонтална и се изправихме пред непреодолими (поне не от всички ни) препятствия. Така се спуснахме към реката (втората грешка) в компанията на бързей-водопад, който извира толкова близо, че самостоятелният му живот е много кратък. Обядвахме на приятна хладина и се напарфюмирахме в здравеца.
Ходенето ни по течението не продължи много, защото от нашата страна брегът стана отвесен, а да прескачаме пълноводната река многократно, не ни се искаше. Твърде възможно беше някоя мецана да ни се яви в тези диви усои. По гористите склонове на два пъти се търкаляха огромни камъни, които с трясък се спираха в големи дървета. Ние животно така и не видяхме и произходът им не стана ясен. От огледа отсреща стана ясно, че при късмвт можехме да се изкачим на остър ръб с полянка, откъдето да видим нашите цели водопадите. Мъдро си мислехме за следващия път. Вечерта си попяхме хубаво. Явно вече отработеният синхрон прави впечатление, колега планинар ни попита къде пеем. На хубавата поляна си инсталира техниката някакъв ценител на виртуалните планински изкачвания. Стана ясно, че се опитва да продава филмите си за природата. Не беше избрал подходящото място. Що за човек е, си пролича на сутринта, когато излъга, че колата му е пълна с багаж и не качи двама варненци до х. Русалка. Тръгнахме по реката нагоре. Чавдар ни показа мястото, където някога е видял мечка да пресича спокойно пред него. Разделихме се, те с Людмил поеха за х. Мазалат, а аз заборих баира към връх Марагидик. Въздухът бе плътно сив и не позволи да се гледа надалеч. Въпреки това останах очарован от това наистина пленително място.
По пътя към кв. Острец на Априлци безброй мотори вдигаха невъобразим прахоляк, а самото чувство за присъствието им не беше от приятните. В началото на селището млада (хубавичка) и по-възрастна жена, явно усетили при влошаването на пътя накъде са се запътили, спряха да се уверят, че не са в посока Троян. Изказаха безкрайни благодарности, обърнаха колата и забързаха обратно. Когато човек я няма добрината в себе си, и досетливостта му липсва, през целия си живот е обречен да тъпче на едно място. Въпреки дългото и досадно ходене до центъра, селският ми навик да си откъсвам от плодните дървета малки количества вкусотии, ми донесоха жадувана наслада. Марагидик отдолу е величествена гледка. Освен, че стигнах 5 минути преди тръгване на автобуса, заех и последното място в него. Това ако не е късмет ... Освен удоволствието, остана и урокът: "Не отказвай връщане към посещавани вече места. Винаги има какво ново да се види."
|
||||||||||||||
