Далеч от шумния и пълен с напрегнати хора град в един хубав пролетен ден потърсихме убежище в Понор планина. Тръгването ни фактически беше втори опит и съмнения пореха както лодка вълни, но не с такава романтика, нашите надежди, че ще можем да посетим макар и с частица срам това така близко и в същото време все още непознато за нас място. Пътеводител ни бяха няколко снимки по памет и една странна литературна смесица от преклонение пред природата и обществено-политически разбор на българската действителност, безгрижно оваляни и споени помежду си с множество кални вулгарни епитети. Толкова малко са описанията в интернет за това, оказа се приказно място, затова бяхме сринали дотам достойнството си.

Описанията на планината са доста страховити, затова подходихме към прехода доста внимателно.

По пътя с колата не мина без лутане, но най-сетне намерихме санаториума за туберкулозно болни в село Искрец (и все пак функциониращ), намиращ се на автобусната спирка наречена Меча поляна, и спряхме туристовоза на малко площадче. Целта ни беше да се докажем като "познавачи" и да намерим описания римски път, за който дори местните вдигаха учудени рамене. Горският пък не разпозна в нито едно от споменатите от нас наименования на местности и върхове нещо чувано от него и просто се опита да ни откаже - "тука пътеките са много обрасли и нема да се оправите". И тъй като с кучката Дара щеше да бъде нагла постъпка да минем през двора на лечебното заведение, поехме по страничен черен път от другата страна на площадчето. Той следваше десния бряг (разбира се, следваме правилото за поглед по течението) на река Сирищна, а след това по мост (преди това пропуснахме път вляво) премина от другата страна в павирана алея, както разбрахме с пациентското наименование "геврека" поради това, че тя прави обиколка на гората с начален и краен пункт санаториума. Върнахме се за поправка отново на същия бряг (десния), но пътят бързо свърши и го заклеймихме като неримски. Последвахме пътека, среден вариант на предните ни опити, започваща от моста и скоро стигнахме до остър завой на черен път. По стръмното се отделяше още един път, не тръгнахме по него, но който най-вероятно щеше да ни изведе най-бързо до желаната цел. А коя ли беше тя, щяхме да узнаем едва по-късно.

Нищо случайно няма. Направихме плах опит да извлечем информация от срещата с работлива леличка от другата страна на градинска ограда, но тя бързо ни обезкуражи с израза "ааа, нищо не знам, не съм от тука". Явно й трябваше все пак малко време да осъзнае въпросите ни, защото дори и за знаещ човек доста описателно и точно ни отпрати към местността Меча поляна. Следвайки насоките й, на първия голям разклон (преди голямата обширна долина с Добърчин-изток) свихме вляво. Скоро попаднахме на стари и запустени, но някак все още с жив планински дух, къщи от Добърчин-център. Тук посоката не беше много ясна, но опитът ни заработи и скоро намерихме търсения трафопост. Започнаха истинските преживявания.

Долината на река Сирищна сякаш нямаше дъно. Огромна по своите размери, тя с охота показва своите прелести на "поседналите на коляното" й посетители. Стръмните склонове от двете страни, прорязани от скални гребени и високата й омекотена от поляните част с кацнали на нея уютни къщички създаде в нас прекрасното усещане на възнаградени мъченици. Малко преди Меча поляна горският ни застигна, но съвсем не изглеждаше учуден, че сме стигнали дотук.

Скоро напуснахме черния път и потънахме вдясно в масленозелените гънки на тучна долина. Вода извираше от невероятни места и ние се възползвахме да запълним оскъдния обем от бутилките. Скоро срещнахме и негатива на градинската леличка - един излежаващ се планинар с голяма раница, тръгнал от Своге за Тодорини кукли, който "познаваше местността, но не знаеше никакви имена", та затова не можа да ни упъти. Долината на Сирищна свърши и се озовахме на т.нар. Каишев превал. От Искрец дотук бяхме опъвали каиша 3 часа. Позяпахме за кратко и се хвърлихме с необясним хъс вляво нагоре, оказа се подминали сме живописният връх Була, но без съжаление пред неизвестността от очакващия ни дълъг път. На билен връх поседнахме да обядваме. А гледките на изток бяха единствено за съзерцание. От север на юг галят окото скалните венци на Врачанския балкан, издигащи се над врязания в планината Искърски пролом, последвани от дългото извиващо се старопланинско било от Издримец към Мургаш.

Меча поляна

Препасниците от вр. Сърбеница

Предремваше ни се много при задоволен стомах, а погледите ни трудно различаваха и без това липсващото било на нашата планина. Трудностите в ориентацията създаваха огромните вдлъбнатини, понори, на които именно се дължи името й. Те представляват пропадания на земна маса в изпълнената с подземни лабиринти планина. В такъв терен трябва много да се внимава, защото пътят напряко обикновено се оказва по-дългият.

Не след дълго изкачихме първенецът, връх Сърбеница (1642 м.н.в), намиращ се малко встрани, на север, от въображаемото заоблено било на планината. Неговата форма би могла да се изобрази с три символа, а именно )0( , като самият връх се намира на една от дъгите, а вдлъбнатината в средата е едно сухо езеро в подножието му. Гледката спря задълго дъхът ни, особено защото беше неочаквана. Скалните венци, наречени препасници, гъстата нежна корона от дървета в подножието им, зелените меки ливади и кацналите почти в краката ни къщи на село Зимевица разтрепераха най-тънките ни душевни струни. На север вдигаше равна снага Голем Понор със своите Тодорини кукли, а в северозападна посока се виждаше и връх Ком. Хубаво, по-хубаво, най-хубаво, та и повече.

"Вулвата 2"

Билото

По описанията трябваше да се насочим към връх Лупова глава и единствената ни грешка в разходката ни донесе всъщност най-голямото предимство. Но преди това ни очакваше най-екзотичната наслада - след върха Сърбеница от следващия хълм назад се откри истинско чудо. Два скални гребена описваха формата /\, а по средата им пропадналата земя приютяваше корените на големи дървета, образуващи с короните си приятна пелена. Истинското мъжко въображение веднага би нарекло това място втората вулва (другата е пещера в Родопите), но явно оттук не са минавали такива мъже преди първото наименуване на местностите. :-)

Нашата "кокошка" Дара се окъпа в един жабешки гьол по-нататък, с което ни предостави добро забавление. Стигнахме до последния полегат връх, подобен на могила. В ниското се виеше пътят между Зимевица и Брезе с разпръснатите около него ниви на хората от селата. Спуснахме се надолу между две препасници без особени затруднения и после дълго вървяхме по приятен път сред свежи ливади, заобикаляйки планината от запад. Пред очите ни се сменяха красиви скални венци, опасващи целия Понор. Преди да зърнем най-високо разположените къщи на село Добравица, впечатление ни направи голямо количество скална маса, сякаш паднала от небето. Скоро се намери логичното обяснение - истинският връх Лупова глава (а не последният изкачен от нас) се е разцепил преди време наполовина. Гледката предизвиква както състрадание, така и вълнение. Все още незаоблени от въздействието на атмосферните условия, в бившето сърце на върха скалите са набраздени на тънки пластове. Приличаше на планинска рентгенова снимка. Спътникът ми Владо сподели, че хората тук не дават пари за отопление, тъй като наблизо се виждаше скат покрит с въглища.

"Рентгеновата снимка"

Стара воденица

Продължихме да се спускаме сред малко странната смесица от високи скални стени и селски къщи. Дали хората продължават да осъзнават сред каква невероятна красота са избрали да живеят или вече да прекарват почивните си дни или тя просто е станала обичайно ежедневие? Не попитахме никого.

На пътя ни в селото се беше излегнало огромно овчарско куче, което жестоко се нахвърли на Дара, а аз имах чувството, че скоро ще я изяде. Нейното присъствие ни спести директната разправия с този гигант. Владо беше достатъчно хладнокръвен и изчака животните да си надвият по естествен начин. Разбира се, те не се унищожават, ако едното се признае за победено. Но малко остана да се овъргаляме в прахта в битка за спасение на нашата кучешка дружка.

Пропуснахме водопада Добравишка скакля, за да имаме стимул да се върнем тук и друг път и по обрасли пътеки през запуснати дворове заслизахме към асфалтовия път Брезе - Искрец. Промъквахме се покрай буйни потоци, стари воденици и къщи, носещи някакво мило усещане за собствения ни произход. И по асфалта останахме приятно изненадани, когато встрани от пътя се откри тясна пропаст в скалата, от която излизаше шум на течаща вода с немалък дебит. От другата страна на пътя на това ниско по надморска височина място извираше бистра светлосиня река. Питейни изворчета се срещаха и по-нататък съвсем до пътя.

Това непопулярно за планинарите място надмина всички наши очаквания. Не може да се каже дали е по-красиво от това или онова друго място. То просто си има своя собствен чар и с удоволствие ще се върнем там, този път да подходим по-директно към пролуките в препасниците след като вече имаме обща представа за района.