Голямо чудене падна къде да отидем, затова на тръгване от автогарата така се бяхме уговорили, че Миро се беше подготвил за Рила, а пък аз - за Пирин.

Беше изминала година и половина от последното ми истинско ходене, което включва пренощуване в планината и целия багаж (спален и хранителен) в раницата и то на гърба. Затова моментът беше изключително удобен да получа отговор на въпроса "По какво се различават тренираните планинари от ежегодно ходещите на планина?". Аз в случая спадах към втората група, а спътникът ми - в първата.

Тъй като явно "амбициозният" план от х. Яворов през Вихрен до Дончови караули ни се стори недостатъчен за два дни, се стоварихме на Предела, та учудихме и шофьора на автобуса. Там двама местни в продължение на няколко минути описваха сложни фигури с ръце с цел да ни упътят до най-западния красавец, вр. Пирин. Аз не разбрах нищо заради нескопосаните обяснения, а Миро в допълнение се нуждаеше от езиков преводач. В крайна сметка Дидо по телефона се произнесе кратко и ясно откъде започва пътеката.

И така, след два километра по асфалтово-черния път от разклона за хотелски комплекс "Предела" по посока Брежани поехме нагоре между малки вилни къщички с големи естествено затревени дворове. На места дърветата бяха силно омазани с червена боя и не беше трудно да се следва пътеката. Но маркировката секваше изведнъж и докато намерим посоката, се щурахме отчаяно из гората. Пътеката придоби задълго вид на лесно следващ се улей до една поляна с вододайна шахта. Малините там изненадващо стояха непокътнати с оглед на дивия вид на мястото. Скоро затънахме в превишаващи ръста ни треви из една поляна, но опитът ни спаси и намерихме отново маркировката. Тази радост не трая задълго. Както посоката беше ясна, пътеводителите ни изчезнаха и въпреки че около час обикаляхме в кръг района в радиус поне 500 метра, не открихме никакви знаци накъде да продължим. А това беше изключително важно, защото бяхме запознати с клековия характер на местността под върха. Тук като важни за предотвратяване на духовното падение се проявиха появилите се малинови масиви на една моренова открита част. Логиката налагаше изводът, че пътеката не минава през нея, защото камъните бяха удобно място за клепане с боя. Но в последващи разговори се потвърди, че това беше най-вероятното място за нашето отклоняване от правилния маршрут.

Отчайващите опити доведоха до резултат. В изненадващата югозападна посока открихме маркировка до съвсем пресен път за дърводобив, но това беше всичко. Нагоре следвахме коловози, образувани от свличането на огромни трупи. Гледката беше доста тъжна в тази, останала доскоро, девствена част на планината. Теренът постепенно ставаше все по-стръмен, но съвсем забравихме за тази трудност, когато отпред се изправи като стена гъста клекова гора. На места се виждаше необятното пространство в нашата посока и тъй като просека никъде не се виждаше, мислите за принудително преспиване в района бяха съвсем реални. След прилагането по предложение на Миро на "метода на трите точки по компас" за определяне на точното място, на което се намираме, се потвърди резултатът от моя метод "на око", чийто репер беше съседният връх Седелец. Точността на изследването беше способно да ни доведе до сериозно умопомрачение, особено след като в мислите трайно се настани мисълта за голяма вероятност от среща с мечка.

С тоталитаристичен приом поведох групата, мен и единствения й член, на изток като следвахме границите на клека, сваляйки от изкачената вече височина. След като подсякохме 2 малки ребра, в посока нагоре просветнаха големи пространства морени и се превърнахме на кози, но с раници на гърба. Поне стана забавно и времето тръгна по-неусетно.

От горещия ден водата в раниците беше намаляла доста, та затова се поспряхме на 2 места да посърбаме от образувалите се миниатюрни езерца в скалите, както се изрази Миро, да "пием като животни". В крайна сметка се поборихме замалко с клека, но това си беше чиста проба профилактика на мускулите. Върхът се видя ... но беше някъде в безкрайността, сливаше се с хоризонта. Все пак бяхме на основния ръб за атаката му.

Животинския водопой

Карстовото било от вр. Пирин

В 18:30 часа след 8-часови мъки невярващи ликувахме на връх Пирин. В тетрадката за мнения и препоръки, скрита в метална кутия, беше отразен недостатъкът да не се сервира бира на подобно възлово място. Сякаш бяхме на върха на света - прекрасни гледки във всички посоки, за чувството допринасяше и необичайният час и ненарушаваната дълбока тишина. Но най-впечатляващ беше изтокът - карстовото било изпъкваше със своята белота под слънчевите лъчи. Атмосферата наистина създаваше някаква магичност на мястото в този момент.

По пътя нататък срещнахме нови "кладенчета" с вода, но тя беше определена като негодна за пиене заради козите елементи в нея с формата на топка за ръгби. Решихме се да шурмуваме Даутово езеро, за да имаме вода за през нощта, но тежкият терен ни забави и тъмнината ни завари още преди едноименния връх. Появи се вечерен студен вятър, утихнал точно след като се прибрахме в палатката за полагащия ни се сън. Равносметката от деня: дълго уморително ходене с висока ефективност, от което по-свеж излезе ежегодишния участник в сравнение с отренирания планинар.

На другата сутрин от долината се носеше смразяващ рев на голямо животно, но по-вероятно беше носителят му да носи рога и да е опитомен, отколкото изпражненията му да са космати. Час след тръгването покрихме разстоянието, предвидено за предната вечер. Състоянието на езерото, два пръста мътна вода, не си беше заслужавало напъните. Но на 15 минути надолу от билото, точно от противоположната страна на езерото, се намира най-важният елемент в местността - един прекрасен непресъхващ студен извор. Тук пак пихме като животни - ненаситно.

Поглед назад

Поглед напред

Разложки суходол изглеждаше непоправимо далеч. Но след като видяхме стадо диви кози, помечтахме да ходим бързо като тях. На полянка на Суходолски превал се размечтахме и под жарещите лъчи на слънцето и хладния вятър насънувахме по няколко варианта за продължение на деня. Така след дълбоки колебания се разделихме - Миро, отпочинал от обедния сън, се запъти да преспи в заслон Кончето, на романтично място, а аз поех надолу към Бетеловото, за да хвана на другата сутрин рано автобус за София. Историята не свършва дотук, тъй като две сърдити физиономии по пътя ме разубедиха и се събрахме отново пред заслона.

Това съоръжение от постройка за аварийни нужди се е превърнало напоследък в дядовата ръкавичка. С капацитет от 4 места то се беше оказало недостатъчно предната вечер да приюти желаещите да се наместят в него 30 човека. За щастие температурите не били много ниски. Наслушахме се на разкази за безумия да се мине Кончето през Кутело с кецове от неопитни за планината хора, както и за страшните румънски мечки, намиращи се под закрила на закона, чийто жертви в последните години били по 30-тина за страната. С последното ни запозна изоставен от групата си румънец, незнаещ къде отива поради липсата на карта.

Преживяването тази нощ си струваше всички положени усилия и взети решения. Тъкмо когато слънцето се скри зад зачервената от него жарава на западния хоризонт, от Баюви дупки се издигна бавно бялата кръгла луна. Мраморът засия тайнствено, а по-далечните върхове стърчаха призрачно над мигащите светлини на селцата в планинските подножия. От долината пак изскочи онзи хладен ветрец по залез. Всяко събуждане, за разлика от същото вкъщи, например, макар да беше породено от студени тръпки, носеше силни положителни емоции.

Ние се настанихме в едно каменно "сепаре". Единственият обширен ВИП апартамент, покрит с равна земя и тревица, не ставаше за нощувка заради замърсяване от хора, които очевидно не могат да общуват с планината и не различават палатково място от тоалетна. В късния вечерен час се чу възмутено писукане от земята изпод нас. За щастие къщичката на гризача се оказа с повече изходи и животинката не остана затворена през единственото си време за разходка от денонощието. Видях я на няколко пъти само като сянка, която се стрелка при движения от наша страна. На сутринта и надробихме хлебец от благодарност за охраната през нощта.

Вечер, щом легнеш ...

Сутрин, щом станеш ...

Станахме по тъмно, доста недоспали, но истински щастливи. От хижа Вихрен в 9 часа тръгваше микробус за Банско. Изгревът ни завари на Кончето. Почувствах необичайна за мен несигурност, движейки се по ръба, най-вероятно плод на умора в краката. Миро се задвижи доста по-бързо от мен, не устоя на връх Вихрен и на Премката се разделихме. По табелата за времето до хижата изпусках автобуса и затова ускорих темпото. Ненадейно се озовах много близо до кози. По българските планини те бягат от хората, признак, че ние сме невероятни диваци. На доста посещавано място изненадващо пък видях еделвайси. Или хората не ги разпознават, или минаващите са станали хора. По-склонен съм да вярвам в първото заради ордите, които в този ден изкачваха върха.

Рядък планинар

Редовен планинар

Стигнах около час преди автобуса. Тръгващите нагоре се пулеха от думите ми, че пристигам от Кончето в този час. Едвам изминах последните 300-400 метра, куцук-куцук, заради непоносима болка в едното коляно. Беше голям празник, Богородица, а ние си направихме един истински подарък.

Отговорът: Разликата между редовно и рядко ходещия турист е във втория или третия ден и нататък, макар в първия ден от похода да е възможно да има изненади.