|
Безсилни сме пред съдбата. А тя отреди да сменим повече от дузина самолети, автобуси или влакове, смесвайки се с многолюдието, вместо да се усамотим комфортно в автомобила си и да шофираме като луди повече от денонощие в едната посока. Събрахме се с Владо в офиса му, натъпкахме всичкия багаж в раниците така, че и вестник да не може да влезе повече и въпреки това, както се оказа по-късно, не се възползвахме от правото си на по още 9-те кг багаж до максимално разрешеното самолетно тегло от 32 кг. С този ни ход беше открит девизът на екскурзията "Не на лакомията" и така си спестихме работа от 7 конски сили часа = 9 дни x 8 часа x 9 кг . Удовлетворението на част от близките ни от предстоящото ни отсъствие преди тръгване доста развесели обстановката. Още на автобусната спирка и двамата бяхме на път да се катурнем с раниците през един зид, с което започнахме да изпитваме сериозни съмнения относно изпълнимостта на нашия план. Високата ни европейска култура на поведение пък зарадва контролата в автобуса, когато констатира перфорирани билети и за багажа. Стегнатото темпо позволи да имаме време на аерогарата за кратък обяд.
По време на двучасовия полет се откриха множество красиви гледки - къдрави облаци във формата на големи гъби, морски бряг с разпръснати наоколо малки острови, огромни езера в северна Италия. На аерогара Бергамо не ни провървя със "стопа" - познати българи пътуваха за Шамони, но 3 дни по-късно. Автобус до Centrale FS - Milano и едно прекачване в метрото бяха достатъчни да стигнем автогара Lampugnano за северо-западните линии. Определено бяхме атракция в превозните средства, пък и ние самите се чувствахме така. Видяли се в свои води в разреденото откъм хора пространство на автобусния паркинг разтворихме раниците и се отдадохме на плътски (хранителни) удоволствия. Навлизането в долината на Аоста беше първото последващо събитие, което предизвика трепети. Върховете, захлупени от облаци, изглеждаха още по-величествени. По стръмните склонове висяха малки кокетни къщички, градинки и лозя изглеждаха така, сякаш се обработват само от алпинисти. И навсякъде зелена растителност изпълваше окото, очевидно със заслуги и на местните хора - даже и високо в планината животворна вода се разпръскваше от напоителни системи.
Скоро автобусът започна да влиза в кокетни селца с безупречна подредба - от борещите се с височините виещи се тесни асфалтови пътища до прекрасните цветя по балконите и градските саксии. Колко ли ежедневен труд се крие зад тази красота?! В Аоста сменихме автобуса с регионален, който започна да се провира в тесни улички и тунели, следайки своя път, врязващ се в планината по посока на пробилата небосвода планинска стена. Определено имахме късмет - на връщане стана ясно, че този ефект отсъства при бързото препускане по магистралата. Селцето Курмайор(Courmayer) беше първото, което предложи смайващите гледки, носещи освен естетическото чувство на наслада и страхопочитание пред значимостта на виждащите се обекти. Непосредствено преди него автобусът смело се хвърли нагоре, сякаш се засилваше да прескочи ледниците. За толкова пътуване стигна дължината на летния ден. Следващият автобус за Шамони(Chamonix) беше на другата сутрин, така че започнахме да оглеждаме околностите за нощувка. Местната структура на улиците, само нищожна част от които продължават и извън курорта, ни затрудни, но все пак с вече добре придобит нюх се измъкнахме и намерихме равен терен в една горичка. След кратка задоволителна вечеря се мушнахме в чувалите. Нощта беше магнетична - селският шум ехтеше заглушено сред ромонещите звуци на високата планина.
В едва зазорилата сутрин красотите бяха още по-впечатляващи. Имахме време да се помотаем безгрижно. Поредният автобус продължи стремглавото катерене от предния ден. "Накъде още?" беше въпрос, който вече постоянно се блъскаше в мислите ми. Скоро се шмугнахме в тунела под Мон Блан(Tunnel du Mont-Blanc) - едно от великите човешки постижения. Преминаването е вълнуващо изживяване. Превозните средства се движат на строго определено разстояние, обособено посредством отдалеч видими табели. На тавана са инсталирани огромни вентилатори като самолетни турбини, сякаш биха преместили планината, ако заработят едновременно. Предните два опита на Владо да изкачи първенеца му помогнаха да се ориентира бързо в Шамони, за да направим планинските си застраховки. Това обаче не беше достатъчно, за да хванем първия влак в посоката ни(по съвет на приятели, качили се през предната година) и "принудително" се разходихме из градчето, чиято красота в подобно прекрасно време се налага да се конкурира със зашеметяващите гледки нагоре. Две събития по това време имаха световен отзвук - падналата 10 дни по-рано лавина, чиято следа(все едно, че мечка е надраскала снега) още се виждаше от Шамони, беше взела своите жертви, а преди месец бяха поставили нов рекорд за изкачване и слизане от църквата в градчето до върха и обратно - 4 часа и 57 минути. За щастие избраният от нас маршрут не беше лавиноопасен, а пък за рекорда си бегачите можеха да бъдат напълно спокойни, освен ако единицата за време се беше сменила с дни.
Нашият влак имаше прозорци и косо на покрива - явно предвидливо, за да могат да се виждат целите ледници. А ние зяпахме с отворена уста и Владо все викаше: Веднага щом планината се скри зад баир със зеленина, се показаха човеко-красотите на магистралните виадукти. Някак като си възбуди човек естетическото чувство и всичко му се вижда хубаво … ама това си беше красиво. Скоро стигнахме селцето Сен Жерве(Saint Gervais - Le Fayet). И тук ни беше писано да хванем втория влак. Под носа ни се изниза една Ана, съвсем пълна(не дебела) и затова не ни пуснаха в нея. А казвам Ана, защото всеки влак си има женско име. Ние ползвахме Мария(Marie) по пътя за върха. Но преди това се наложи да демонстрираме своята мощ за хранене на тревата малко встрани от касата. Владо разкри тайната на компресирането на раницата (според девиза "Минимално количество с максимална компресия"), като извади два самуна хляб от вътрешността на туристическите си обувки.
Мария, влакът, се потътри по равното и внезапно се втурна нагоре по един трап, провирайки се през дворовете на малки къщички и току просвирваше при пресичането на тесните асфалтови улички. На някой гари чакахме я Ана, я Жана, за да се разминем, като първото, което се виждаше от тях, беше покривът на локомотива заради наклона при пристигане. Ставаше по-студено и ми се видя безумно, когато влакът спря и в полето слязоха едно семейство с раница и бебе в нея. След това се ширна едно плато и шеметни гледки напред - остри скални върхове, висящи ледници, а около нас ярка свежа зеленина. Марие спря на последната спирка, Nid d'Aigle (2,372m), и аз побързах да се изнеса от нея, защото мястото въобще не ми се стори подходящо за такова действие. Едва бяхме излезли от тунел, а и сякаш всеки момент щяха да изпуснат спирачките и да полети обратно надолу.
Ние се позавъртяхме на площадката за гледка и запъплихме бавно нагоре. След около час спрях при един заслон да изчакам Владо, а през това време нагоре препускаха ентусиасти като нас, но без да спират. Някак плахо дойде, но въпреки ранния следобяд решително се намърда решението да останем тук за нощта. Подслонът се казва Emergency hut Baraque forestiere des Rognes(2768 m), но ние като българи си се заселихме без да сме в беда. И не бяхме единствените - до вечерта се понапълни. Да не се препълни му помагаше това, че се иска доста повече напън до върха отколкото от по-горните изходни места. Вечерта постояхме на скалите доста след като слънцето се скри зад острите зъбери на запад. Долината се прошари в мъждукащи светлини, прекрасните върхове наоколо добиха тайнствен и магнетичен вид. Цяла нощ в заслона идваха и си отиваха хора - като в крайпътен хан. Средно отнемаше около 15 часа да се върнат успелите от върха. Не че се застъпваха с тръгващите, но с приготовленията преди и след офанзивата си е почти така.
На сутринта мързеливо се изкачихме до Tеte Rousse Hut (3,167 m), в началото на чието плато седи един пост и проверява кой кой е. Ние заехме едно от последните места за палатки на снега, поне такъв отговор получихме. Разпънахме я, поизтегнахме се и след обяда тръгнахме за аклиматизация нагоре. Още по време на почивката ми беше малко странна студенината и мокротата под и около шалтето, но се налагаше да се преодолее това малко неудобство. Баирът нагоре е нелеко препятствие за тази над-българска височина. Завършва с Gouter refuge (3,817m), кацнал на ръба с интересен космически външен вид. Отвън изглежда тясна, но предлага обширна столова, а до спалните не можахме да се доберем да ги огледаме.
Владо прецени, че при евентуално слизане изкачването на следващия ден е невъзможно и затова го оставих "голтак" да спи на пейка в предверие при обувките в хижата, а аз се върнах, за да снабдя оборудването за върха. Пък и се чувствах свеж, за да сляза надолу и да не се излагам на подобни предизвикателства. Въпреки бързото ми спускане останаха малко часове за сън, пък и той сън ли беше?! Явно от възбудата преспиванията бяха по броени минути, а отвън постоянно се чуваше шум - или от тълпите наоколо, или от честите падания на камъни по близкия Grand Couloir. Въпреки липсата на сън, както споменах, оставих по-бавните и нетърпеливи да се източат още в два часа сутринта по посока върха, а аз потеглих към три. Действително, макар че имах известен дискомфорт в стомаха - някакво непознато досега усещане, първите хора едва напускаха горната хижа, когато "цъфнах" при моя другар. Той, докато се разсъни и постопли, едно твърде странно негово състояние, се оказахме едни от последните тръгнали нагоре като изключим единичните случаи после. Движехме се с общата средна скорост. За да не ни гледат странно, на едно място се вързахме с въже един за друг, но беше твърде изморително и за двама ни и изоставихме тази общоприета практика. След този неуспешен опит аз освободен напреднах и по пътя се запознах с един италианец, който очевидно изпитваше трудности, но въпреки това се придвижваше доста добре и заедно с мен. Аз, въпреки че се опитвах да не забелязвам състоянието си, общият дискомфорт си оказваше влияние. Страховете от бездънните пропасти отдясно по билото няма да обсъждам обстойно тук.
Получи се. На върха Mont Blanc (4810 m) видимо свеж бях някак отпаднал и ми беше студено, особено като трябваше да чакам Владо около 30 минути. Това състояние посмали удоволствието от невероятните гледки наоколо. Все пак и късметът с видимостта беше добър. Виждаше се чак следващата ни цел - планината Monte Rosa, а също и една посетена 5 години по-рано - Grand Paradiso. Разбира се, Владо внесе свежест в настроението. Все пак успешен опит от третия път. Пътят надолу беше в спокойно темпо. За наша изненада срещахме бегачи в оскъдно облекло с малко багаж и маратонки в контраст с планинарските обувки с котки за всички сутрешни туристи. Точно след Gouter refuge чухме българска реч. Момчетата нямаха запазени места в него, но уверено се изкачваха нагоре. Поведението ни си е запазена марка, няма спор. Като се прибрахме, удовлетворени се разходихме в района около палатката и си отпочинахме през нощта. Пътят до влакчето мина незабелязано. Решението за следващия етап се затрудни поради недобрите прогнози. С проучването й чрез български ятаци и впредвид трудната процедура по смяна на датата за полет се оставихме на съдбата. Във влакчето съвсем до нас беше италианчето, с което преодоляхме последните метри от върха. С приятеля му склониха да ни сврат в колата си и да ни превозят до селцето Pont-Saint-Martin. Това пътуване мина неусетно и чрез него успях да видя разликите с автобусното пътуване на идване. С момчетата спорихме в нетипичен стил колко да им платим - те не искаха нищо, а аз настоявах. Малко странни се оказаха - упорито не дадоха никакви контакти за кореспонденция.
След допълване на хранителните запаси хванахме автобус за курорта Gressoney. Пътуването започна в дълбока и тясна долина, която впоследствие се разшири и се появиха отделни къщи и селца. След час стигнахме последната спирка. Пътя нагоре до Passo dei Sallati преодоляхме с кабинковия лифт и след около 400 метра пеш сред малко пустинно обкръжение постудувахме при чакането на кабината от въжената линия за Punta Indren(3200 м.н.в.). След тръгването й бързо потънахме в мъгла и нищо не видяхме наоколо. Дотук беше бързането за деня. Прехвърлянето за един ден от Мон Блан дотук си беше чист късмет и след като вече спокойно се помотахме, бавно се запътихме нагоре. Вече се чувстваше умора и макар близка, Capanna Gnifetti почти ни изпи силите. Пред хижата се запознахме с един българин, Цветомил от Велико Търново, който странно беше избрал тукашната планина като тренировка за предстоящото изкачване на Килиманджаро. Ние се позачудихме дали да не използваме палатката, но впредвид температурите и това, че щяхме да сме единствени, взехме правилното решение. Къпането беше голямата екстра. Самата хижа е интересна, че е изградена на един самотен скален гребен. И за да стигне до нея всеки трябва да изкачи нелек отвесен терен през стъпала в скалата с въже за придържане.
Починахме си чудесно и на другата сутрин в тълпата се запътихме към върховете. Пътеката преминаваше през дълбоки, но за щастие тесни ледникови цепнатини. С Цветомил си пробвахме възможностите за бързо ходене нагоре. Бяхме в добра форма. След почивка и снимки пред бронзовата 3-тонова статуя Balmenhorn(4 167 м.) той продължи нагоре, а аз помахах на отклонилия се Владо да дойде при мен. Някак това място и заслона върху тази самотна скала ни харесаха и останахме уж за обяд, пък после падна мъгла, а след това и заваля обилен сняг. Примусът не рачи да запали, явно поради голямата надморска височина. Спаси ни доброто оборудване на заслона с газов котлон - както за вода, така и да си сготвим. В помещението условията бяха поносими - комфортна температура под спалния чувал. Оползотворихме времето "батката" да ме научи на някои възли. Преди стъмване не издържах и се разходих по посока връх Pyramid Vincent. Дори не ми стана ясно къде ходих и къде стигнах. В мъглата и снежната покривка всичко беше еднакво. На сутринта времето беше съвсем различно, изключително ясно. Щом си показах носа навън, видях върволицата от изкачващи се вече над нас и побързах да тръгна и аз. Владо не се чувстваше достатъчно добре. Пробивах сам през снега докато стигна до общата пътека. Поне дотам нямаше пропадания. За разлика от Мон Блан се движех леко и изпреварих доста групи от хора. Преди отново да се развият облаци и да падне мъгла се видяха прекрасни гледки на запад. Страховитото остро било към върховете Лискам този ден си остана девствено поради пресния сняг и предполагам прогнозите за ниска облачност. А в по-далечен план се извисяваше магнетичният Матерхорн.
Връх Signalkuppe/Punta Gnifetti с хижа Capanna Regina Margherita (4554m) бяха по-скоро за статистиката. Там духаше силен вятър и наоколо почти нищо не се виждаше. После прескочих и до Punta Zumstein. По време на изкачването бях абсолютно сам и да си призная, доста ме достраша. Представях си без усилия 2-километровата пързалка надолу, а имаше 1-2 места с все пак някакъв риск. От върха се провидя на север при разкъсване на облаците и гледката беше внушителна. Връщането до заслона стана почти неусетно, към 11 часа бях там. Срещнах преди това Цветомил, който отиваше да качва пропуснатите върхове от предния ден.
Чувството не беше ме излъгало. Трябваше да се смъкваме надолу заради състоянието на Владо. Пуснахме пари в касата с благодарствена бележка и тръгнахме. Аз взех повечето багаж в моята раница, за да го улесня в придвижването. Оказа се, че има защо. Но ми беше трудно и на мен. На два пъти още преди да се присъединим към общата пътека обърках пътя и трябваше да се връщам. Гъстата мъгла не беше единствената причина. Дори после следата не беше ясна въпреки многото преминали хора нагоре, а пък и релефът беше неузнаваем спрямо предния ден. Цепнатините се бяха разместили и разтворили въпреки навалелия сняг. На кабинковата станция оставих раницата и се върнах да помогна. Хванахме последната възможност с чакане от 15 минути. Шофьорът ни помнеше отпреди три дни. Какво ли посрещане ни бяха спретнали жителите в Милано?
Последва стремглаво спускане с лифтове и автобуси. Вече не си спомням как намерихме къмпинг в едно селце в ниското. Прекарвахме добре в цивилизацията с всички нейни екстри. Пихме вино с комшии-немци от един кемпър. Те ни разказаха как си прекарват живота в пътуване, а ние - нашите планински премеждия. Дъжд ни събуди и прибра в палатката през нощта. На другия ден доста попътувахме с няколко влака до Милано. Там се поразходихме, но с големи раници не е приятно занимание. Тъкмо бяхме стигнали до един хостел за нощувка и стана връзката със Стоян Захариев от Петрово. Започна нова одисея, следвайки описаното от него пътуване до покрайнините на Милано. У тях цивилизацията беше в още по-напреднал етап. Не зная за кого беше по-стресиращо - за нас или за домакините с нашия див вид. На другия ден отново самостоятелно стигнахме до летището и като в сън се придвижихме до домовете си. Тригодишната ми дъщеря питаше Така от малка научи какво става с хората във високата планина. Беше едно диво пътуване до високите върхове на Алпите. Всички снимки в Google |
