Уж щяхме да ходим само на гости във Валенсия, пък тя стана една ...

Пътувахме с нискотарифните Wizzair. България бе покрита с облаци, които над Италия се разнесоха и се откри страхотна гледка към крайбрежието. На север изскочиха могъщите заснежени върхове на Алпите. Така че в късния следобед стъпихме доволни на малкото испанско летище.

От самолета

В чакалнята ни очакваха Вили - приятелката на Ради, и нейната майка - Галя. Последната се нахвърли да ме целува по тукашен обичай, бях чувал за това, но закъснях с реакцията и останах изправен като дървен стълб, от което тя доста трудно изпълни намеренията си. Тази случка даде началото на постоянни шеги между нас. С двете бъбривки прекосяването на града с колата мина неусетно. Кварталът им имаше вид на гето, но само на пръв поглед - всъщност беше място за живеене с доволно добри условия.

Трябваше бързо да се нагодим към часовата разлика. Освен, че официално тя е един час, реално е два, а пък с навиците на испанците да живеят по нощите и да се събуждат по обяд, задачата ни ставаше изключително тежка. Голям смут в къщата вся ранното ми ставане (по българско време), а домакините ме дебнеха да не мия сутрин съдовете. Така в последния ден Вили вече се оплака, че й липсва сън. А аз как да спя като хъркането на съседа, и на преден и на заден ход, се чуваше от полунощ докато настъпи горещината.

В центъра на Валенсия

Валенсиански градски фикус

Свободните тези дни мацки (Галя ходеше на курсове, за да се научи да стреля по хора, Вили си беше взела отпуск, а малката сестра Марта посещаваше курсове за усъвършенстване на испански по 4 часа на ден) бяха спретнали богата програма. Возихме се с лодка в крайградско езеро, разглеждахме града, ходихме на пикник край морето. Заведоха ни до местната Венеция. Port Saplaya представлява малко луксозно градче с множество хотели и воден басейн по средата с излаз към морето и малки канални разклонения към сушата. В малките градинки можеха да се видят изключително много интересни видове растения.

Паркирането в Испания се оказа изключително лесно. Пример за това бе чичко, който явно бързаше да си свърши работата в банката. След като подмести колата пред неговата, той спокойно остави своята на свободен режим и тя сама си намери най-ниската част от паркинга. Впоследствие подобни подпирания вече не ни правеха впечатление. Друга атракция бяха децата на 3-4 годишна възраст, които кротко се возеха в детските колички налапали биберон в уста. Явно и гледането на малчугани не е трудна работа.

Местната кухня бе доста интересна за нас. Жените готвеха доста разнообразно, а в една от вечерите за това се погрижи бразилското гадже на Вили с поднасянето на деликатеси от морска кухня. Необичайни, но приятни на вкус, са плодът нисперо, сокът орчата и зеленчукът алкачофа.

POrt Saplaya

Градът на науката и изкуството

Беше интересно да се проучат футболните страсти в тази изключително фанатична по този спорт страна. Случи се Барселона да играе една вечер полуфинал за Шампионска лига. С гол в последната минута те се класираха за финала, а най-възторженият в квартала се оказах аз. Причината да симпатизирам беше едничката справедливост. Обяснението за неуспехите на силния испански тим по световни първенства бе налице.

След изключително приятните дни във Валенсия с Ради се запътихме на юг. Избрахме автобус за нощно пътуване, за да не губим време и да си спестим горещините. Пейзажът на сутринта изглеждаше доста пустинен, а селцата имаха вече съвсем арабски стил. В Гранада проучихме условията за посещение на дворецът Алямбра и се разходихме из тесните улични в центъра. Изглеждаше апатичен град, както се разбра по-нататък, твърде рано през деня сме били тук.

Шофьорът на автобуса за селцето Капилейра бе първият изнервен човек в Испания, когото виждахме. Явно тук всичко е против подобно състояние, защото на половината път на возилото му изтекоха водите и още преди да е родил малки автобусчета, пристигна монтьорът с нов рейс. Шофьорът изглеждаше вече щастлив.

В Гранада

Къщичка под Мулясен

Пътят се виеше живописно по стръмни урви, пресичаше гигантски врязани в планината долини, а по прашната земя встрани свободно растяха кактуси. В Капилейра се чуваше само не и испанска реч. Ние загърбихме раниците и се потопихме в туловището на Sierra Nevada. Формите на планината наистина изглеждаха внушителни по размери. Нагоре се виждаха разпръснати малки самотни къщурки с площадки пред тях като за хеликоптер. Преминахме покрай изоставено вече селище на строителите на ВЕЦ. Цялата южна част бе прорязана от канали за пренасяне на така ценната тук вода.

Спусна се мъгла и ни заваля освежителен дъжд. Зеленина нахлу по полянките с покачване на височината. Срещнахме двойка колеги туристи, на които преценката за разстоянието до хижата варираше от 1 до 2 часа. Силите накрая бяха от последните. В хижа Покейра (Poqueira) ни посрещна уютна обстановка.

На следващия ден учудващо рано за испанци постройката се изпразни в 9 часа местно време. Ние останахме, за да се възстанови другарката ми от изтощителните последни 36 часа. Още преди обяд хижарката ни разгони, за да почисти стаята, особено след като учудена разбра, че не сме болни.

Тръгнахме на разходка, която се удължи до най-високия връх в континентална Испания - Мулясен (Mulhacen), 3478 м.н.в. Кръстен е на ислямски крал на Гранада от 15 век. Заснежената планина беше величествена. На места под снега се открояваше пътят, пресичащ я от Капилейра на юг до Гранада на север. Бяхме избрали неумишлено най-подходящият сезон за посещение.

В хижата вечерта бяхме останали само чужденци, а на смяна беше точно жената от трите, която не знаеше английски. На сутринта пак с нея трябваше да уреждаме заплащането. По-късно я намерихме да чете книга навън, заобиколена от около 30 диви кози. Сред тях имаше екземпляри с рога от около половин метър. Гледката беше много мила. Фотоапаратът беше вече отказал да работи, пък и животните бяха предпазливи при наличието на чужди хора. На около километър ни изпрати хижарският котарак, мяучещ жално за внимание. По пътя на връщане пред нас се откри цялото планинско величие.

Хижа Poqueira

От дворецът Алямбра

Следващата ни цел бе морето на юг. За това се изискваше придвижване на стоп и по-нежната част на състава се зае с тази неблагодарна задача. Колкото и да съм против подобни чужди услуги, начинанието си струваше. С 2-3 километра напред ни премести испанец с джип. Той беше единствен от тази националност. За градчето Орхива (Orgiva) ни спряха шведка и англичанин, една доста странна двойка. Тя работи като учителка в града, той пътуващ от 8 месеца из света, бяха ходили за вода в Капилейра. До Мотрил (Motril) ни превози още по-странна личност. Възрастният англичанин се беше насочил натам да си почине за 2-3 дни на морето. Бусът му бе изцяло оборудвана къща - с готварска печка, легло и хладилник, захранвани с 220 волтов ток от газово генераторче (без леглото, разбира се), когато е необходимо. С него из цяла Европа, за да строят сцени за музикални и други изяви, го придружаваше мършавото му псе. Той ни разказа каква е причината вече да не излиза от Европа, а именно инцидент със самолет, който падал свободно около минута преди да продължи полета си.

Балансът за стоп се оказа в полза на чужденците, не стана ясно дали заради големият им брой тук или поради все пак по-доброто северняшко сърце.

По път внимателно подпитвахме за курортните места и изборът ни падна на близкото село Салобреня (Salobrena). Макар морската вода и пясъкът да бяха студени, плисъкът на вълните успя да стопли сърцата ни. Нощувахме на палатка на затревен паркинг за каравани. Не успяхме да разберем дали сме нарушители, на сутринта полицията мина след като си бяхме събрали багажа.

Гранада не беше същата. Ирето, сестрата на Ради, ни беше свързала с Хуанкарлос - неин клиент в България, който ни запозна с някои подробности. Той ни беше купил предварително билети (нещо много важно) за двореца Алямбра, така че разгледахме това екзотично историческо място. Младежите от него излизаха и се бутаха в коритата на шадраваните - луди, луди испанци. Отпътуването с влака за Барселона бе по-скоро съпътствано със съжаление. Този град наистина грабна сърцата ни и бе жалко, че не можехме да останем тук за през нощта и да посетим представление с фламенко танци.

Спалното купе предоставяше невероятен лукс. Бе оборудвано с мивка, чисто и подредено, имаше комплект тоалетни принадлежности за всеки пътник.

На гарата в Барселона се мяркаха хора с фланелки на футболния тим. Предположението, че тук хората така си ходят се разсея, когато след 10 минути вече се пееха песни за отбора. Предстоеше финал за Купата на краля.

Ориентирахме се малко трудно до хотел Хилтън, който беше едно достойно продължение на влаковите условия. Омаяхме донякъде строгата служителка на рецепцията, защото резервацията беше на името на Вили. Така вместо да се щураме до вечерта из града, трябваше да почакаме стаята да се освободи. За това трябваха точно 3 минути, когато хубав млад мъж, който преди това поне 3 пъти ни пита къде да занесе багажа, на български ни покани да се настаняваме. Галин беше българин и професионализмът му наистина бе за възхищение.

В стаята се почувствахме много добре. Хубаво е да се отбележи, че този луксозен хотел бе избран заради намалението, което ползваше нашата приятелка поради това, че работи във веригата във Валенсия. Струваше ни колкото обикновен хостел в града.

Вечерта пристигнаха Ирето, Веси и Вили. Бяха ходили да изпълняват своята програма до родния град на Салвадор Дали. Ради бе преуморена от кръстосването на Испания и двамата останахме в хотела докато те се разходиха. Срещнахме се на площад Каталуния, където започна празнуването на спечелената футболна купа. Не бих казал, че празненството беше особено пищно. Може би тази победа бе очаквана. По време на мача бе интересно как разни хора изхвърчаваха от тълпата следвани на висока скорост от бесни преследващи. Стана ми жал за бягащите, мислих си, че са от противниковия отбор. Нямало е за какво, джебчиите се възползвали редовно от подобни струпвания на хора.

Разходките из града продължиха и в другите дни. Но умората вече си каза думата. В последната вечер няколко испанки, които Ирето беше водила из България служебно, ни гостиха в ресторант за морски ястия. Имаше какви ли не неща на масата, опитахме от всичко. Състоянието на сутринта не беше добро - на шведската закуска в хотела почти никой от нас не яде както му се полага. Явно морските гозби трябва да се консумират с внимание при първия път.

Най-приятно впечатление, на нас специално, ни направи хълмът Монжуик (Montjuic). От него се вижда цяла Барселона. И все пак, на нас Гранада ни остана в сърцата, а този голям град, който пленява всички посетили го, не успя да ни впечатли толкова много.