|
Напоследък е модерно човек да слуша историите на приятели или да чете техните пътеписи за приключения сред природата. И аз понякога се увличам по новостите, та тази ми слабост ми донесе в случая големи планински дивиденти. По стъпките на Ани се запътихме, аз и Ники, в един летен уикенд. Тя беше проявила безумието да ходи сама и бе имала късмета да се върне читава ... но нали и аз правя подобни щуротии, нямам право да я коря. След като Ники(-неверни) за пореден път до последно стоя в очакване всичко да се провали, в Костенец спряхме да напазарува от супермаркет, който ни даде тон "ла" на възприятията за цивилизовано обслужване. Ние пък вписахме един сонет в книгата за похвали и препоръки. В летовище Долна баня около 10 часа сутринта паркирахме Синая (моята кола) пред почивна станция на МВР. По пътя нагоре бяхме единствените с големи раници - хората или шляпаха с джапанки по черната настилка за х. Венетица или търкаха гумите на високо проходимите си джипове. Хижарят на Венетица ни посрещна радушно и си поговорихме колкото да избегнем неудобното мълчание. По желание на спътника ми обядвахме там. Забелязал съм, че неговата скала за удобство по време на хранене съдържа два високо ценени варианта: маса със супичка и бира и полегнала римска поза на тревна настилка. Нали бяхме тръгнали да се наслаждаваме, защо да не си угаждаме взаимно. В тази посока на действия около 2 км нагоре подремнахме за около час под една мура на сянка и вкусихме от малиновите плантации до пътя. По повод на новото ни така бързо навлязло в средите ни хоби, подремване след обедно ядене, нашият мислител-мъдрец Чавдар споделя, че щом нещо така лесно се възприема, значи е вредно. Неговите думи, обаче, трудно биха могли да променят поведението ни, свойствени за нас са къде по-страшни пороци.
На поляна до второто ловджийско чакало се полутахме докато налучкаме правилния път вляво и после нагоре. В местността Ечемиците, където има и постройка, пункт за дърводобив, се ориентирахме доста по-добре. Смея да твърдя, че се дължи на табелките, които си тежат на мястото. Пътеката, както и дотук, следваше безмилостно стръмния наклон, докато се озовахме на подобна на пиратско място поляна, в която утъпканата трева водеше измамно във всички посоки. Така се намерихме под връх Сиврикая (Остра скала, за изкачването му се искаше повече алпинистки кураж), откъдето се откри впечатляваща гледка. Билото, по което предстоеше да се движим, страшно наподобяваше бръснач и в атмосферата на изтръпналите ми сетива тази следваща стъпка ми се стори безумна. Проблемът се оказа от съвсем друго естество - на билото бе вилняла страшна буря и пътеката бе така запречена от огромни дървета, че охлювското напредване направо ни обезсърчи. Краят на мъките дойде на огромна поляна, чието присъствие на този динозавърски гръбнак бе доста изненадващо.
Направи ми впечатление колко насечен и сложен е теренът в тази част на величествена Рила. Пътеката се налага да следва гънките му и често в гората губих ориентация за посоките на света. Спускащите се отвисоко склонове освен, че са огънати по странен начин, създават сложна плетеница от върхове и била. Но най-силно въздействат своеобразните пропасти над реките. Архитектът на този "град" е имал въображение от висок ранг и много силова мощ. Започна царството на клековете по т.нар. рид Топуклия (в превод от турски - пета). Благодарение на къртовски човешки труд пътеката е разчистена добре и освен да отмятаме малкото израснали клони, друга работа нямахме. Ходенето не се брои за работа, нали. В долината на река Чавча от високото се виждаше път, а впоследствие се появи и сграда от ВЕЦ-каскадата. Това, всъщност, е друг вариант за изкачване на Ибър. Има и дълъг черен път от с. Радуил по река Ибър. Връх Горна Топуклия, доколкото го идентифицирах по картите, е едно широко плато с интересно нахвърляни големи камъни. От границите му изведнъж започват стръмни урви и освен чак към Мусаленския дял и съседния рид на Равни чал, има поглед и към долините на реките в подножието му. Забяга стадо от петнадесетина диви кози - първите живини от няколко часа насам. Умората и късният час ни наложиха да нощуваме тук.
Вече не беше изненада за мен на сутринта да има мъгла. Откриваше се милостиво по някоя и друга гледка наблизо, но връх Ибър и това не ни отпусна. Слязохме към Ушите. В това време трима спортисти започваха изкачване към върха почти тичайки. Адреналиновото препятствие, ръбът по пътеката след Сивричал, ме изненада, все едно, че никога не съм минавал оттам. Тримата немци бяха прескочили Ибър и ни задминаха малко след това, насочвайки се към Равничал, а ние, примирени от факта, се излегнахме на почивка. Удоволствието беше кратко - на Ники мозъкът му сработи и установи, че е забравил чантичката си с ключове и документи "в тоалетната" близо до Ушите. Последваха най-хубавите два часа, които съм имал от месеци насам. Когато в планината няма устрем към някой връх или бивак за нощувка, когато целите са издухани от упорит планински вятър, всичко замира и остава само онова усещане за сливане с природата. Макроснимките, които направих в края на този кратък период от време, Ани оцени като признак за "сърдечни вълнения и добро настроение". Права е.
Спуснахме се по лятната пътека сред огромни стада от крави и обядвахме, естествено, на маса пред реставрираната след пожара хижа Белмекен. До нас трима младежи плющяха разпалено карти за игра и съвсем не им беше до какъвто и да е поздрав. Стори ми се, че мястото им въобще не е там ... както и на мъжа, който се появи отдолу с въдица в ръка. Започнах да размишлявам от кое трябва да се започне - санкциите над рибарите в планините или над бивакуващите там. Да се прилага второто съм чувал, но за първото не. Не изпаднах в дълбоки противоречия - вредата над природата всеки сам може да я претегли. Подремнахме около езерото по един не особено порочен начин.
Планът за стигане до колата още вечерта не се осъществи въпреки неспирното ходене надолу и Ники оцени Ани като "голям звяр" във връзка с покриване на същия маршрут за 2 дни. По пътя за х. Венетица пресякохме р. Чавча и се озовахме отново до Ечемиците. Двете кучета от предния ден си стояха вързани за трактора (като комплект към него в случай, че го откраднат), стана ясно защо са така мършави. Ники трябваше да захвърли поредната си дреха след края на мое водене в планината, може да се правят анализи - дали защото спомена многократно с неудоволствие предното ходене, завършило със друга материална жертва или поради съвпадение на водача. За сигурен извод трябва да се получат поне три извадки и за това смятаме да се постараем още. Получи се хубаво. А с времето спомените стават все по-хубави. И къде е истината - в момента на преживяването на място или в спомените ... и по кое време? Това едва ли ще се разбере някога.
|
||||||||||||
