Очакванията, те са онази малка, но същевременно могъща частица от комплексния съвременен човешки живот, която от едно и също изживяване в зависимост от състоянието си може да възпроизведе произволен комплект човешки усещания. Като се вгледаме по-внимателно, дори поведението на кучето, макар и по прост начин, зависи от тях. Ако вижда в теб опасност в първата ви среща, ще настръхвате винаги по-нататък, когато ви срещне съдбата. Ако пък очаква храна от теб, ще върти опашка и може да ти стопи сърцето. Имам едни приятели от София, дето не искат куче, ама наскоро се сдобиха ... редно е да спра дотук, че в последно време започвам да заприличвам на добрия войник Швейк - и по историите му, че даже и по акъла му.

Аз самият не знаех какво да очаквам. Отивах на непознати места, при хора, чиито темперамент ми беше напълно неизвестен. И по тази причина пътуването истински превзе сърцето ми.

Пристигнах на летище София въоръжен ... с търпение - единственото оръжие, което не могат да ми отнемат на проверката преди качването на борда. Затова и не ме обзе всеобщата паника, когато стана ясно, че в часа на излитане самолетът ни прави точно това, но тепърва от Варшава за София. И въпреки това аз ще отстоявам до последно мнението си, че педантичността на съвременните механици и летци е най-важното им качество.

На опашката обстоятелствата наложиха на млада дама да избира как да прекара времето си - с мен или с младо семейство с малко дете. Очакванията й да я ухажвам я накараха демостративно да обърне гръб. По последния й красноречив поглед в самолета ясно разбрах, че съжалява много заради грешката в преценките си.

Провинилият се самолет

Пълна дъга

Попивах всички впечатления като затворено доскоро вкъщи малко дете. Пътниците бяха в пъстро разнообразие. Най-много ме впечатли видът на една полска монахиня, точно както съм си я представял в детството - закръглена жена на средна възраст с гладка кожа и истински добродушно лице.

Екипажът действаше бързо и точно. Единият от стюардите се държеше изключително приятелски с всички и се усмихваше подкупно, но с добри намерения. И когато го помолих на английски за един полски вестник, той ме подкачи с въпроса "What for?", с което доста ме стъписа. Странни пророци се оказаха тези полски журналисти. В същото време се играеше полуфинал от европейско първенство по волейбол между България и Полша. Лесно успях да си преведа заглавието на една статия: "До медала стъпка, до златото - две". Някакво моментно съмнение относно нашата победа ме обзе и мен докато се уверявах в перфектната организираност на хората от тази националност. А в малкото прозорче се редяха вълнуващи картини. В една от тях разпознах сантименталните за мен Лакатнишки скали. Огледах внимателно и района на хижа Пършевица, едно от местата, на които още не съм бил. Често самолетът минаваше над бели облаци и сянката му подскачаше по тях, обградена от цветни кръгове - една пълна дъга, която не може да се види от повърхността на Земята. Значи самолетът неслучайно беше закъснял.

На летището във Варшава бързо преразпределиха всички прекачващи се пътници. Мен ме бяха пропуснали в суматохата, но бързо ме наместиха в полет до Франкфурт. На проверката за багаж младото семейство беше се запасило с бутилка с вода за детето и то, горкото, се наложи да я изпива набързо, докато таткото се пазареше с полицаите, че вече количеството е малко и може да се внесе. Прояви се характерната българска черта да се заобиколят точните правила, спазвани от педантичните северняци.

На полски

Златен залез

А аз вече се бях приготвил за полски хотел със стюардеса в стаята, но уви. Чак по-късно осъзнах, че от самото начало всичко е подготвен сценарий - опитваха се да напишат с наложения ми въздушен маршрут резултата от волейболния мач 3:0.

А природата не се интересуваше от нашите вълнения. Тя си вършеше съвестно работата и представи пред вече уморения ми поглед един златен залез. Франкфурт и отвисоко е красив. Осъзнах при кацането, че хубавият обичай при успешно кацане да се ръкопляска на пилотите е единствено български. Потънах трайно в немската земя. От бързото преминаване на гранични проверки толкова се бях зашеметил, че за вътрешния полет към Хамбург превантивно размахвах паспорта си пред служебните лица. А те, разбира се, не се интересуваха от него. През цялото време нямаше как да не забележа специалната грижа към инвалидите.

В цялата тази бъркотия най-приятната и голяма изненада за мен беше появата на багажа ми на крайното летище. Не можеше да не ме зарадва проявената перфектна организация. Настроих се да спя и на хамбургското летище. Не се наложи, в студената септемврийска нощ последният, пиянският автобус за Любек след дълго лутане из малки градски улички ме изплю на автогарата в града. 5 минути по-късно на колелета пристигнаха моите спасители Венци и Страхил. Извървяхме 5-те километра до Университета пеша, където след обилно нощно хапване към 4 часа местно време започна най-благодатната част - така дълго очакваният сутрешен сън.

Когато в чужд град свой човек те запознае с порядките, ти спестява изключително много усилия и време за адаптация. Бъди винаги благодарен за това! В някои случаи може да предодврати и тежки инциденти. В Любек ситуацията бе точно такава. По тротоарите с бясна скорост се движеха велосипедисти. Ако не се отделят от лентата си за движение, те са пълни господари. На шофьорите с всичките им задължения им се зачислява и още един навик, при завой на кръстовище трябва да се оглеждат освен за тромавите пешеходци, и за бързи велосипедисти. Трудно ми беше да повярвам, че чужденците в първите си дни не потрошават по цяла дузина колоездачи. На второ място по приоритети на пътя е т.нар. от някои пешеходна сган. Успях да видя от тази гилдия изключително самоуверени екземпляри, които пресичат улицата без да се оглеждат. "Светеше зелено" сигурно ще кажат в полицейския участък. Каква е ползата дори, че са били прави, ако го сподели през сълзи някой на погребението им след инцидент с навикнал на източноевропейските правила шофьор. Звучи грубо, но по-добре предварително. Странно е, че животът може да зависи от миг дребно невнимание.

От житейските ми наблюдения в Института може да се почерпи немного информация, но смея да твърдя, точна. Той се превърна в мой дом и работно място в продължение на 2 седмици и са броени часовете от този времеви период, в които съм прекарвал извън него. Дните протичаха спокойно, хората си вършеха работата, която на мен не ми се видя да е много. Но по-скоро това е измамно и се случва на места, където "всяка жаба си знае гьола". Такива места се различават по това, че и най-обикновените неща са в ред. За да не изглеждат немците перфектни, бих споделил един техен кусур. Мързеше ги да преместват използваните в заседателната зала прибори от масата в съдомиялната машината. Нас това определено ни дразнеше и често миехме на ръка. Ето какво може да направи техниката с хората.

Отношенията ни със съседа по стая си струва да се опишат. Сутрин той идваше почти по тъмно. Когато излизах с полузатворени очи, опипвайки стените за ориентир, той вече беше подпрял с ръка глава на бюрото и извършваше усилен умствен труд. Не знаех порядките и затова в началото се чудех дали минавайки да се правя, че не гледам в стаята му, или да надничам и да го стряскам със сутрешен поздрав. След проучвания по въпроса дойде ред да се престраша, а развръзката дойде чак в последната сутрин, когато и той се осмели да отговори с онзи мързелив немски поздрав, превеждащ се на "сутрин". Откъде този страх ли? Предаден е от дядовците ми най-вероятно. Основанията се потвърдиха, когато един ден той дойде в стаята ни и ни върна опаковка, която не беше хартия, а я бяхме пуснали в съответния кош. Не беше трудно да си го представи човек как ядно се рови из чувала за хартиена смет.

Основната ни задача в Любек бе да си прекарваме времето в извършване на експерименти. В паузите обработвахме информация или обсъждахме различни проблеми, включително и дисертацията ми, която е един голям такъв. Още от първия ден дълбоко ме впечатли начинът, по който се осигурява достъп на персонала до помещенията и сградата като цяло. Патроните на вратите са така направени, че доставят един вид "нива на сигурност". Един ключ може да отвори само вратите под определено ниво. Бях чувал за подобна система само в информатиката. Видях я тук във физически вариант, най-вероятно много по-стар от другия.

Центъра на Любек

Научната група

В разходките ми из съседния парк ме трогна свободният живот на патиците из езерата. Без преувеличение също може да се използва изразът "заек да си в Любек", защото вечер по тревните площи между институтите можеха да се видят по много екземпляри от подскачащите диви животинки. Видно беше, че спокойствието в този град царува истински.

На няколко пъти се събирахме с възрастна семейна двойка в къщата, в която Венци живееше за времето на моето пребиваване. Бяхме у тях на гости, ходихме и на китайски ресторант. Те могат да бъдат определени като българо-немци, в желанията си са наши хора, а порядките им са чисто немски. Беше забавно да се следват националните им навици на масата, за които се изискваше особено внимание. Аз на няколко пъти се разсейвах, но както вече споменах, имах зад гърба си верни приятели. Една от разликите с нашите навици е подредбата в употребата на алкохолни напитки. Там се започва с бира на крак, така да се каже. Виното се пие по време на ядене. Техният шнапс (ракия с особен вкус) се консумира накрая. Много е важно мястото на приборите за хранене. Готови са да готвят и слагат на масата цяла вечер, макар и с неудоволствие, ако видят че не са на мястото си за край на храненето. Запознахме се и с техни съседи - много весели хора, с хубаво чувство за хумор. Две сутрини от седмицата жената плува в близко до селото им естествено равнинно езеро, но за същата вечер разстоянието от 200 метра изминаха с личния си автомобил. Все пак обяснение на всичко в света не може да има.

В края на първата седмица заминах за Копенхаген на гости на своя приятел и колега от университета, Явор. Явно присъствието ми тук всяваше всеобщ транспортен смут, автобусът закъсня с повече от час. През това време с немскоговорящ негър, пътуващ също за там, със задружни усилия се свързахме посредством моя телефон първо в офиса във Франкфурт, а после и в Хамбург. Той нямаше "кредит" в мобилния си апарат. В яда си този борец за права беше готов да поиска парите си обратно. Аз по-скоро се притеснявах да не сме се разминали с пътуването, оказа се излишно, атобусът идваше чак от Париж. При настаняването този потомък на роби (не, не съм расист) демостративно зае цяла двойна седалка, а аз се наложи да будя човек, за да седна. И за да обрисувам напълно този свой спътник, ще спомена как без да знае английски, така чисто го проговори в Копенхаген, за да ме попита къде е хотел Еди-кой-си, че малко ми оставаше да прекарам първата си нощувка в местната полиция заради сбиване.

Пътуването в континенталната част на Германия беше безинтересно - плоска земя, засадена плътно със земеделски култури. С пътуването на север постепенно се увеличаваха вятърните генератори. После започнахме да прескачаме от остров на остров, къде по мостове, къде с ферибоот. И така до задръстванията в периферията на Копенхаген. По запаметените от мен описания на Явор и с компас в ръка, който всяка минута посочваше различен север, търсенето на служебния адрес на Галя, неговата съпруга, се оказа нелека задача от "Сървайвър". А денят предоставяше рядко срещано време за тукашните географски ширини. Моето мнение бе друго, защото въздухът често "хапеше", но аз все пак съм само един разнежен южняк. В плик получих от влязлата в заседание Галя инструкции и мобилен телефон за връзка с бай Брадър - пътуващият от 300 км разстояние Явор. Започнах неволно да се оглеждам за скрита камера.

Копенхаген - център

Копенхаген - вода

Настроението на площад Конгенс Ниторв беше приповдигнато. Ритмична джаз музика се носеше от малка трибуна, лодки с туристи се прибираха и тръгваха на пътешествие по градските канали. Аз се слях с тълпата в един от тези плавателни съдове и се захласнах по приятните гледки. По бреговете на каналите много хора бяха насядали и разговаряха спокойно. Личеше удоволствието, което изпитваха от галещите лъчи на слънцето. Тъй като симпатичната небрежно облечена екскурзоводка си обърна езика да ни запознава със забележителностите на датски, английски и немски езици, така ми даде възможност да добия силни първи впечатления от родния език на датчаните. По цялостно звучене той може да бъде възприет като смесица от другите 2 споменати езика, но при слушане се долавя някаква неопределена особеност, сякаш говорещият се дави във вода. По-късно разбрах, че усещането се дължи на специалното изговаряне на думите, принципът на което така и не успях да разбера поне теоретически, какво остава да го възпроизведа. Приятната разходка завърши с темпераментна изява, нехарактерна за северняшкия тип човек. Около 10-ина мъже в повишено настроение посрещнаха лодката ни с мексиканска вълна и бурни възгласи и предадоха настроението си в голям радиус.

Продължих обиколката си пеш и само няколко минути не ми достигнаха да посетя всички набелязани места до времето на уговорката с Явор. С колата му стигнахме до квартирата им и тримата с Галя сътворихме една превъзходна вечер. С чисто сърце мога да кажа, че в техния дом заварих обстановка, на каквато отдавна не бях се наслаждавал, гостувайки на близко семейство. На вечеря приложихме интернационални обичаи и в края й беше трудно да уточним броя на изпробваните алкохолни напитки. Трезвата домакиня ни помогна в точното питиеброене.

До кралския дворец

Петъчна улична запивка

На другия ден посетихме двореца, където Шекспир е получил вдъхновението за написването на Хамлет. Галя се отказа от програмата поради прехвърлен лимит на посещения с всички гости досега, а Явор явно всичко изживяваше наново. Това е мястото с най-тесния проток между Дания и Швеция. Историята казва, че тук са спечелени много пари от преминаващи търговци. Средновековните оръдия бяха насочени към отвъдната суша.

Поразходихме се за кратко в близкото градче. Тук можеха да се видят известните в цяла Европа магазини за алкохол, където шведите идват да напазаруват лекарство за съкращаване на безкрайните зимни нощи. Атракцията, пълна количка с питиета, не успях да зърна.

Следващият пункт от програмата бе далеч по-заинтригуващ. Посетихме завода за бира на Туборг. Да си призная, чак сега се сдобих с основни познания по производството на тази лечителна за бъбреците течност. Но не ме е срам, след като съм специализиран тясно в производството на напитки с високо и средновисоко съдържание на алкохол. В края на обиколката всеки посетител е възнаграден за търпението да изпие 2 бири по избор. А той не е малък - тъмно, светло, с вкус на бадеми, с вкус на ягоди ... с поглъщането се справих лесно, тренировките от Любек си казаха думата.

Замъкът Кронборг

Бирената награда

Една интересна случка ни накара после дълго време да я коментираме. Напоследък Явор често беше уреждал по време на спортуването си Галя да му асистира като го контролира от велосипед с насърчителни, или ако се наложи и със заплашителни подвиквания. До камшик не се бе стигало, тя е добър треньор, а той - съвестен изпълнител. Този следобяд използвахме случая, че преди няколко дни Явор си беше оставил колелото на близка гара. Така аз иззех ролята на треньора(селянина) с колелото, а той изпъна врат и език тичайки. Не бяхме много сигурни, че ще го намерим. Той разказваше как в Копенхаген взимането на велосипед, за да се прибереш до вкъщи и да го изоставиш където ти падне, не било описвано от много хора като кражба. И така, на едно кръгово кръстовище лекоатлетът смело се хвърли напред, а аз поостанах за да се огледам за коли, въпреки че имахме предимство по правилата (вече описах защо). В този миг покрай мен прелетя пакет от чипс. Не бяхме сигурни, че излезе от преминаващата кола, но други възможности нямаше. Впоследствие нашите тестове показаха, че да бъде изхвърлен от кола предмет далеч е доста трудна задача. Хипотезите бяха няколко. Дали борци за премахването на терора над човека или организация за изхранване на бедни българи в чужбина, случката бе доста необичайна за тази страна.

Вечерта на гости дойде техен приятел българин, който внезапно променил положителните си впечатления за датчаните. Така е, хубавото мение се гради дълго време, лошото може да се придобие и за миг.

В третия ден времето продължаваше да възнаграждава идването ми тук. Посещението в парка започна с пренасянето на диван по молба на местен човек. Биреното възнаграждение го изпихме по-късно. Най-голямата атракция бяха стада елени и кошути, сърни и сръндаци. Често се чуваха ревове, подобни на излезлите от меча паст, от които в дивата гора на всеки би му настръхнала косата.

Паркова красота	Щастливото семейство
На плаж

Плажовете на тази географска ширина се използват за много кратко време през лятото. Представляват хубави зелени тревни площи, а морето е заградено с бетонни диги и в него се влиза на места по метална стълба, също като в изкуствен басеин. Досетих се за приспособленията за употреба по Северно море, едно от които ми беше показано в Любек в един двор. Представляват заграждения, наподобяващи спирка за градски траспорт, но с много по-малки размери, в които са вградени по-изправени шезлонги. Насочват се с гръб към вятъра, за да създадат нужния комфорт на плажуващия.

В Любек по план трябваше да продължим с прощална вечер, немските ни дружки по маса заминаваха за Австралия. Но мъжът изненадващо от автогарата ме превози до Института, връчвайки ми връзка ключове, с което така ме изненада, че около 5 минути останах на мястото си, оглеждайки се плахо като захвърлено бездомно коте.

След края на престоя ми в Любек се запътих към град Касел на гости на брат ми и неговото семейство. Бях си оставил време за разглеждане на Хамбург. В първия един час всичко, точно както по описанието, ми изглеждаше не много специално - високи катедрали и дълбоки водни канали с плуващи туристически корабчета. Нямаше я онази превземаща венецианска страст и обаяние. Но се оказа, че е въпрос на време да не ми се тръгва от този град. По крайбрежната улица беше човешко гъмжило. Множество хора забавляваха минувачите със своите способности. Двама мъже и една жена, облечени в хубави местни носии, въртяха енергично латерни и музиката им се чуваше надалеч. Празненствата се бяха разпрострели и по вътрешните улици. Духов оркестър от флейти и тромпети, управлявани от млади русокоси музикантки с бели къси поли и стройни младежи в изпънати униформи създаваха прекрасно празнично настроение. А група облечени във военни униформи хора се возеха на голям камион и няколко джипа и пропагандираха нещо. Да си призная, бях малко респектиран и притеснен от поведението им, най-вече защото бях в Германия. Качих се във влака в прекрасно настроение.

По крайбрежната улица

Хамбург пред кметството

В Касел сякаш се пренесох в друга култура. По време на едноседмичното си пребиваване не срещнах навсякъде онези възпитани и малко студени пътници в автобусите. Тук качването на крака на прозореца не правеше прекалено голямо впечатление. Срещаха се понякога и нацупени шофьори, но все пак попаднах и на перфектни дружелюбни водачки на превоза в градския обществен транспорт. По улиците лесно можеха да се видят нахвърляни по земята фасове, резултат от последно сладко всмукване преди качването в трамвая, например.

Имах възможността да поживея с още едно семейство и да натрупам "семеен" опит след съвсем кратък период от време. Родственото ми семейство също ми се видя доста задружно, но тях ги бе обединила нуждата да се предпазят от външни за структурата нападатели - злонамерени съседи, неефективни колеги и националистично проявяващите се немци като цяло. Бяха създали собствена крепост. Но тази наша гостоприемност приятно изпъкваше над всичко друго.

Първата вечер гостуваше съседско семейство - мъж македонец, жена босненка и момиченце на 3 години, което толкова обичаше да изрича "найн", че даваше този отговор и на въпроса: Ти можеш ли да казваш "да"? От тях успях да науча някои неразбираеми за мен думи от стари македонски песни. А от съвременните се е запечатала "струя", което означава "ток".

В слънчевия и топъл неделен ден отидохме да играем мини-голф. Племенникът Дарко предлагаше за да не чакаме, да изгоним състезателите от провеждащия се турнир. Самият малчуган се оказа поразяваща ръка, защото правеше невероятни удари. Уви, само в началото. Късметът му на два-три пъти му изневери и той започна бързо да се отчайва, на моменти със сълзи на очи. Поучително беше да се види контрастът с немските деца на неговата възраст. Те играеха търпеливо и като хищници чакаха своя миг за поражение на целта. Ето как се постига проявата на онази прословута немска борба до последния миг и са верни малко садистичните, но ласкателни думи: "немецът е победен само когато главата му е на разстояние поне 15 метра от тялото му".

Голфъри

Опитите ми да уча немски докато съм в страната, ми помогнаха да схвана за какво основно ставаше дума при посещението ми на един семинар за родители в училището на Дарко. Явих се като заместител на ангажираните му за вечерта баща и майка, защото сметнах, че за да ги приемат в една страна, трябва да имат представител на тези събирания, който показва поне малко интерес. Гордея се със себе си, е не само не заспах, ами се смях и ръкоплясках, когато го правят и другите. И така, ставаше дума да се възпитава упоритост и трудолюбивост у децата. Даваха се методи да бъдат накарани да се съсредоточават трайно върху дадените им задачи. Наблягаше се и на любовта и вниманието, от което се нуждаят. Как разбрах толкова много, и на мен ми е непонятно сега.

В парка на Любек

- | | -

По пътя за София Хамбург отново бе възлово място и този път разгледах откритата градска ботаническа градина ... на път за известната улица Reeperbahn. Дори и през деня получих 2 предложения за използване на женски услуги, но аз умишлено си бях изхарчил вече парите, за да избегна човешките слабости, които и на мен не са ми чужди. Като за последно успях да намеря тунела Elbtunnel под реката, който се обслужва от асансьори, за да спускат и качват колите и хората на 24 метра под повърхността на земята.

Нощната улица Reeperbahn

Elbtunnel

Хващането на самолета беше доста стресово изживяване. Още на гарата трудно се ориентирах за влаков билет до Flughafen. А на самото летище Луфтханза бяха спретнали изненада за самостоятелно описание на багажа, упътването за което беше на английски само до средата си. После ми казаха, че имам проблеми с билета и трябваше да чакам на друго гише при по-големи специлисти. За проверка на ръчния багаж се наложи да чакам още 20 минути. И точно когато вече си бях стегнал връзките на обувките, за да гоня самолета, полицията ме пипна да обяснявам какво има в раничката ми. Оказа се, че намерените у мен германски уреди за измерване на спиртен градус и процентно съдържание на захар не могат да бъдат качени на борда поради съдържание на течности. Ако бях сигурен, че е спирт, щях да ги спася чрез изпиване. Мисълта ми течеше бързо в тази критична ситуация и отхвърли предложението на полицая да се върна на предно гише, което означаваше още половин час по опашки. Самолетът едва ли щеше да ме чака. Служителят съвсем хладнокръвно изхвърли уредите в кошчето. Разбрах, че си имам работа с летищен робот.

В среднощния час пред новия терминал на аерогара София имаше опашка за такситата и аз се възползвах от свободата на поведение в родината, за да извървя пеша пътя до Младост по тревната алея в средата на моста. Така в росата изпробвах новозакупените туристически обувки от Касел. Издържаха успешно първия тест.

От моето триседмично пътуване на север се получи едно изключително приятно преживяване. А такива лоши неща съм чувал за командировките ...