Беше ноемврийски мрачен ден. Сънят ми през нощта беше изпълнен с кошмари, сякаш беше заработило шестото ми чувство. Бях предварително осведомен, че мачът е важен и за двата отбора - представители на две съседни села.

Недоспал тръгнах рано сутринта за мястото на срещата. На автогарата се видяхме с един от моите колеги. Той щеше да бъде главен съдия и отиваше спокоен, че ще избута поредния си мач от "Х"-футболна група.

При нашето пристигане игрището в селото вреше и кипеше. Празничното настроение засилваха тъпаните и свирките. В нашите уши обаче веселите и игриви песни звучаха като погребални химнове. Имах чувството,че бяхме пристигнали в Сараево, защото бомбичките следваха една след друга, ехтейки в съблекалнята като топовни гърмежи.

Истината за нас, тримата футболни съдии, беше ясна : срещата не беше желана за ръководене от никого и ние по зла съдба бяхме попаднали в устата на заспал лъв с желанието през тези 2 часа да не го разбудим.

На мен се падна да "честта" да покривам страничната линия в близост до публиката на гостуващия отбор. А тя в никакъв случай не беше по-малобройна от опониращата и от отсрещната страна. И сега си спомням как още преди мача човекът-охрана ни предупреди, че не е в състояние да укроти футболистите на домакините, ако ги ядосаме с някое отсъждане. Тогава се питах защо ли този човек не си беше останал вкъщи на топло при жена си, пък и щеше поне да спести парите, предназначени за негов хонорар.

Събитията се развиваха добре "за нас", което означава, че продължавайки така можеха да ни помогнат накрая да се измъкнем поне живи оттам. За мен обаче бедите идваха от друго място. Хората зад мен подхвърляха разни шегички, каквито можеше да измислят умовете им в този момент. От време на време след някои мои отсъждания(голяма част от които не биха направили впечатление и на бегло запознатите с футболните правила) отзад сякаш изригваше вулкан. Само че вместо лава към мен хвърчаха предмети с по-твърда субстанция. Бях сигурен, че с мишена на гърба си щях да бъда замерян по-малко. Единствената полза от тези изпитания бе, че на старини с гордост ще си спомням за героичното оцеляване след бомбен атентат по време на футболен мач.

През второто полувреме настъпи кулминацията. При едно положение нападател на гостите се промуши зад защитата на противника и отбеляза гол, с който те поведоха в резултата. Няколко мига потърпевшите ме гледаха втрещено, невярващи, че признавах гола за редовен. После изведнъж петима се вурнаха към мен. По лицата им се четеше огромна злоба, замахваха да ме ударят дори и тези, които не можеха да ме достигнат. Не усетих кога съм прескочил ниското възвишение, намиращо се зад мен. Ако бях изпълнил мъдрите съвети да съдийствам със сака с целия си багаж на рамо, сигурно шях да бъда преследван три дни и три нощи от тези разлютени люде.

Публиката, която доскоро беше мой враг, се оказа единственото ми спасение и така покушението върху мен бе прекратено навреме. Сега бих изразил възхищението си от колегата ми - главен съдия, които се опита да ми помогне и с това само донесе неприятности за самия себе си.

Дългите спорове сред публиката дали съм заслужавал участта си ме увериха колко озлобени бяха станали хората в онези времена.

Оттук нататък футболните правила липсваха на терена, за да могат домакините да излязат с успех от двубоя. Ала незнайно защо краката на тези хора се вдървиха и мъките бяха огромни преди да се случи очакваното от толкова време събитие - гол в тяхна полза. Сега те показаха на бял свят една досадна общочовешка слабост - лакомията, настоявайки мачът да се удължи докато не победят. Затова пък гостите още в първата си контраатака отбелязаха нов гол. Стана ясно, че при подобно стечение на обстоятелствата мачът можеше да се доиграе на осветление, макар да беше още 1 часа наобяд.

Срещата завърщи наравно, ала веднага след последния съдийски сигнал привържениците на двата отбора нахлуха в игрището и на никого не стана ясно как беше избегнат масовия побой между двете села.

Това беше последната ми среща като футболен съдия. Тя ми показа, че не бях подготвен за суровите условия на футболното съдийство в България.

Един ден без да си спомням как, се озовах във фоайето на зала "България". Докато оглеждах рекламите за предстоящите културни прояви, пред касата се образува опашка и както предположих, хората бързаха да си купят от вече доста намалелия брой билети за концерта на Гена Димитрова.

Скоро се появи елегантен господин, който незабавно започна да нервничи, но касиерката бързо го запозна с реда на опашката. Когато най-накрая и той застана пред гишето, се завърза следният разговор:

-Дай ми три билета за концерта на 17-ти

-За Гена Димитрова ли - попита го касиерката, отделяйки му вече необходимото внимание.

-Отде да знам .... Да, за тоя - отвърна той след кратка справка в сгънатото на 4 листче в джоба.

-В коя част на залата ги искате?

-А-а-а, не знам, за шефа са.

-Кой ви е шеф? - попита по-скоро от учтивост госпожата.

Получи някакъв отговор, които така и не можах да запомня при целия този съдържателен разговор.

-Не го познавам. - беше отговорът - Има билети от 5, 10 и 15 хиляди лева. От кои предпочитате?

Вече започна да се усеща известно напрежение, затова младият мъж завърши със следната прекрасна реплика:

-Най-добре ми дай 3 билета дето седят баровците!