Прякорът е неизменна част от човека. Лепне ли му се веднъж, няма отърваване. И да не си го харесва, ще се посърди, ще се поцупи, па ще свикне с него. Може по-нататък и истинското си име да забрави. Че помнят ли се толкоз много имена - чужди, пък и свои.
        Каква е разликата между родното име и прякора?
        Като се роди някой, след дълги разправии и препирни му изберат име. Ако са по-разбрани и двете страни, до компромис може да се стигне. Не може да не сте чули за оня Пешкирчо, кръстили го на дядовците му Пешо и Кирчо. Хвала на такъв консенсус. Но се е случвало дете да порасне и да няма име. Ако всички се запъват като магарета на мост, и това става. Сега пък е модерно да се измислят нови имена. Нали на откритията винаги се е крепял света. После се налага да регистрират детето в кметството. Нали и попът е уважавана личност, и той трябва да си изкаже мнението с няколко дълги песнопения. А с прякора нещата са далеч по-прости. Нито попове, нито кметове трябват. Направиш ли нещо необичайно пред хората и готово. Хем ще ти приляга, че отговаря на постъпките ти.
        Виж, при домашните животни тая работа съвсем не стои така и е далеч по-назад в развитието си. Ето, нашата къща се сдоби с куче. И като височайша особа то получи името на известен човек - американски президент. Ала тъкмо свикна с името си Бил, оказа се, че е женско. Та се наложи да го забрави и да върти опашка на Биляна. Умно животно се оказа, бързо разбра, че е станала грешка.
        Традициите повеляват като си има едно семейство куче да се сдобие и с котка. Ако е само мир в една къща, значи гнила е работата. Взехме си ние и една котка. Кучето на тате, а котката на мама. Ще кажете, че вместо те да си издират очите, насъскват животните. Ама съвсем не е както си го мислите. Открай време в нашата къща нищо не е било като хората ... искам да кажа не е като при всички хора. Тук дори кучетата и котките са приятели.
        Котката получи името Боряна. Много се бореше, затова. Само да минеше някой покрай нея и веднага ще се закачи като трън за краката. Ама пустите му имена - едни за мъжете, други за жените. Не ги направиха общи. Оказа се котарак, та стана Борян. А тате никога не се отказа от това име Кочо, така го наричаше. Горкият котарак не разбра до края кое е истинското му име и си остана цял живот с раздвоение на личността.

        А сега да разкажа и за наше село. В него парамоните (така им казваме на прякорите) никнат като гъби след дъжд. Някои траят по-малко от самите гъби. Ама може и човека да надживеят. В тази работа правила няма.
        Имаме си ние папа. Когато големият му син взе жена от бурнарско (това име е запазена марка за жителите на едно село в планината), седна той на чашка със свата. От дума на дума, нали се опознават, всеки е нормално да се похвали, стигна се до прякорите им в родните села.
        - Свато, дай да се разберем на кого титлата е по-голяма, та да знае другия да го уважава повече.
        Уверен в своята победа тъстът сподели пръв:
        - На мен ми рукат Капитана. Кажи, свато, за теб сега.
        - Аз съм в мойто село папата.
        - Оооо, така ли. Признавам, твойта титла е по-висока - по джентълменски призна поражението капитана.
        Синовете на папата още преди да поотраснат вече не ги беше сполетяло светото кръщение. Не помня как се закачиха за тях парамоните. Ама връстниците им викаха пищника и магарето. Не бяха гръмки като това на баща им. Но битовият им характер позволяваше неволно да се съставят интересни езикови съчетания:
"Магаре, иди да прибереш магарето" или пък "Пищник, майка поръча да идеш за хляб".

        Случвало се е хора да не получат траен прякор. Някои пък по-даровити селяни се сдобиват с две, три, че и повече такива за цял живот. Не е честно, но няма как. Един пример за това беше Славчо.
        Зимата за празника Йордановден или Богоявление Господне селото си има обичай. Младежите се правят станчинари тогава. Като навлекат едни маски, като облекат едни кожи, родните им майки едва ги разпознават. После тръгват по къшите да носят здраве и пожелания за берекет. А домакините ги посрещат на вратата и ги даряват каквото може да има в една стара къща.
        Като пишлигарче Славчо все ходеше с батковците си от махалата. И на празника, го очерняха по лицето с въглен и той да вземе участие в адета.
        От дядовия Иванов дом излезе стопанката, пък почна да дава наред:
        - На ти на теб ябълка, на теб - яйце, ... ти кое си, бре ... за теб малко стотинки да си купиш фафла ... а ти на кой си, много си се маскирал, не мога да те позная ... етооо, на теб една гърьст бонбони.
        Когато раздаде всичко, тя разпозна срамежливия малчуган малко по-настрани и се завайка:
        - Лелеее, а за Славчо нищо не остана. На него забравих да му дам.
        - За Славчо цацарки - провикна се по-големия му брат Добри и шумната група напусна двора, за да уважи и другите къщи в селото. Така си му остана прякора цацарката.
        Порасна той голям мъж. Па се изучи и доби знания по селскостопанските науки. Агроном стана. После почна да поучава съселяните си, да ги запознава с новите технологии. Хем да им е по-леко, да не се бъхтят на полето с излишна работа, хем и повече реколта да има. Защото е сложна тази теория. Трябва да се знае кога точно да се орежат лозята и овошките, кога да се посеят едногодишните култури, кога да се пръскат с отрова против болести и буби. Една година Славчо донесе от града нова, модерна отрова. Само тревата съхнела от нея. Култивираното растение след употребата и си живее на воля без да му пречат повече плевелите. Блага работа му се казва на това. Мотика повече да не пипнеш.
        Изпробва я Славчо на фасула. Беше тръгнал един хубав. Ама след дъждовете поникна една трева, с дни почна да го души. На следващия ден с лекота на душата отиде да се порадва на ефекта. А той беше страшен - ни трева, ни фасул, ни дявол. Всичко беше изсъхнало. Та, това беше за Славчо Отровата.

        Тая болест с прякорите, заразна трябва да е. Не е подминала и комшиите на Славчо. От кого е тръгнала не е много ясно, т.е. кой е първия болен историята не знае.
        Та, всеки си има своя слабост. Но тази на Иван Царчев е всекиму известна. Зарязва всичко за пустите му карти.
        В селската къща всеки си има своите задължения. Жената хич не е лишена от работа. Но пък мъжът е отговорен за нещо много важно, запасите в семейството за зимата - дърва за огрев, храна за стоката и добитъка.
        В един слънчев есенен ден Иван отиде да докара товар шума. Натовари магарето и потегли обратно за вкъщи. Не щеш ли, на едно място се бяха събрали бойни другари и отдалеч се чуваше плясъкът на картите в масата. Сърцето го затегли натам, сърбяха го и ръцете да пипне тия вълшебни хартиени късчета. Ала и за верния си другар с товара на гръб трябваше да мисли. Всички мисли му изсвирясаха от ума, когато някой от компанията му подвикна:
        - Иване, ела да те бия една игра.
        Отказва ли се на такова предизвикателство. Ще му излезе име на страхливец. А имаше име на най-добър играч на карти. Точно сега ли да го разваля. Слава се гради с време, но се руши за един миг.
        Играта се оказа доста дълга, свърши чак по тъмно. А товареното животно, без избор, търпеливо изчакваше вързано за оградата да мине най-дългия ден от живота му, за да може стопанина му Иван Сантасето да си изчеше крастата.

        Съдбата предоставя какви ли не неща на хората. Случвало се е баща дълго време да не научи името на сина си. Я заминал на война или на далечен гурбет, та няма кой да му донесе вестите. Какво остава тогава за прякорите.
        Бай Данчо Захариев беше чувал за Иван Пиперски. Случило се бе да си напрегне ума, за да си спомни за някой си Иван от съседното село Пиперица, но така и все му убягваше това лице. Той живееше със семейството си на края на селото - с жена си, старите му родители и сина. Заедно с още една обитавана къща бяха малко откъснати от останалите. Но имаше най-много 5 минути пеша до най-близката от тях.
        Една привечер ергените от селото се бяха събрали и обмисляха с какво да си загубят времето. Моми липсваха. Затова се оказа удобен моментът да удовлетворят нуждата от подновяване и опресняване на прякорите сред тях. Много идеи дойдоха и доста се одобриха. Но с течение на времето от това умуване само един се запази перманентно, този на Иван Пиперски. Щом къщата му беше малко откъсната от селото в посока Пиперица, защо да не е Пиперски. Та тя си беше по-близо дотам, отколкото до центъра на нашето село.
        В един общ разговор на Данчо Захариев му додя да си бъхте главата с предположения. Затова се поинтересува от най-близкия седящ до него младеж:
        - Я ми кажи, кой е тоя Ваньо Пиперски, дето толкова говорят за него.
        - А бре, чичо Данчо, това е твоя син. Не знаеш ли?! - отвърна малко сконфузен събеседника му.
        Така е. Човек трябва да чете вестници, да гледа телевизия. Иначе ако не е запознат с новостите, може някъде да се изложи.