Види се, труден е животът на всеки човек в днешно време. Ама няма спор, че е който както си го направи. За бай Осьо такива проблеми не съществуваха или поне не стояха на дневен ред. Още като беше служител на "Пътно управление", той си угаждаше усърдно на работното място. Сутрин по хладинка се трудеха с колегите равномерно и пестеливо - я да разчистят някоя крайпътна канавка, я да изправят някой полегнал пътен знак, или пък да запълнят дупка на пътното платно. Нямаха зор, та като напечеше малко слънцето, окачваха яркооранжевите сигнални якета на подходящ храст и подгонваха близките сенки. Тоя знак го няма в "Правилника за движение по пътищата". Ама сигур по рождение всеки човек го наследява, щом види ли го и му става ясно за предупреждението "Внимание! Наблизо спи кантонер". Нищо чудно властите да го въведат и официално, че се е навъдило едно младо поколение ... от него тия отрудени хора не ще видят и минута почивка.
        Само дето угодийката на бай Осьо датира от по-далечни времена. Работи като млад той в една бригада. Случи се в най-знойните дни на лятото да товарят камиони с пясък. От него се вдигаха облаци прах, който залепваше по потните тела. Щом напълнеха легена, после следваше почивка, та затова кипеше усилен труд и малко обръщаха внимание на тежките условия. И нашия човек се бореше с времето, ама силите му бяха насочени в другата посока. Под дебелата сянка на явора на него му беше добре. Нито се беше запотил, нито имаше около него прах да гълта. По тая причина не му се искаше скоро да напуска прикритието си. От другата страна суетнята му изглеждаше смешна, но се и налагаше да внимава и точно да прецени кога да се включи и той в нея.
        И вчера стана така, и по-предния ден. Като се замислиш, така беше цялата седмица - все същия сценарий. С един главен герой. Около 10 минути след началото на работния ден бай Осьо незабелязано се отделяше от работниците. Случваше се и някой да го види и да го попита къде отива. Тогава той викаше на помощ цялата си артистичност и с най-изтормозено изражение на лицето отговаряше:
        - Ооох! Отивам по голяма нужда. Сноши нещо развалено трябва да съм ял.
Изтъкваните причини за това тежко последствие всеки ден се променяха. Но само доколкото можеше да изработи неговото въображение. Все пак, изглежда, не беше слабо, ако се отчете разнообразието.
        Бай Кольо беше най-старият в бригадата. И като че негласно другите още в началото го определиха за началник. Чак днес на него като че реле му прищрака в мозъка. "Тоя човек или е сериозно болен, или шмекерува" си мислеше той. Малко по-късно дезертьорът пристигна с лека и безгрижна стъпка. Почивката му се беше отразила добре, пък явно вече му беше далеч от ума и главната роля, която играеше в целия този театър.
        Бай Кольо забеляза с крайчеца на окото си неговия пропуск, но остана уж залисан в работата. Щом всички седнаха на почивка, той се обърна към по-младия си колега:
        - Я ела ти с мен да ми покажеш следи от твоята работа през седмицата. Поне тук, при нас, такива няма. Покажи ми каква си я вършил из шубраците.
        В търсенето на истината пообиколиха околността. А бай Осьо се обливаше в пот. От онази най-лошата, която идва на вълни и ти става студено в жегата. Сега той беше наясно, че тая вода по-добре да беше излязла от него равномерно през седмицата, а не сега наведнъж да напира навън.
        Дали от жегата или от страх, ама на бай Осьо му се заплете езика и все едно и също заизлиза през него:
        - Ох, бай Кольо, нещо не мога да се ориентирам къде е мястото. Ама ей сега ще го намерим.
        На възрастния човек обаче му додя да се мъкнат по храсталаците и да им обират бодляците. Така целият негов яд се отприщи и отиде право в лопатата, която държеше в ръцете си. Докато налагаше с нея колегата си по гърба, той опяваше като поп:
        - Ето ти я сега голямата нужда, на ти и сенки, на ти и почивка. Ето го и мястото, що го търсехме - а към края и отърсил напрежението, започна да се залива от смях.
        Да кажа и малко повече за самия бай Осьо. Той имаше вид на старовремски чорбаджия - с тантуресто тяло като една голяма топка. Главата му беше кръгла лубеница, и гладка като нея поради голото му теме и опънатата кожа на издутите му бузи. Говорът му беше муден и приспивен с леко писклив оттенък. В него ясно се долавяше Осьовия мързел. Тази му последна характеристика го караше да бъде себичен човек, готов да излъже, макар и не злонамерено, във всеки един момент. Но лошотията не идваше от сърцето му. В основата си то беше добро и широко. Но нищо не можеше да възпре човека да търси изгодата във всяко свое действие. А пък за страха му - цял един роман няма да стигне, за да се опише.
        Когато Осьо беше още дете, семейството му изкарваше прехраната си с отглеждане на тютюн. Нивите им бяха разпръснати из селските земи. До някои от тях се достигаше за почти 2 часа пеш. Тютюнът е едно от ония растения, които не дават покой и сън на стопанина си. Бере се сутрин по росата докато не е увяхнал. Като има и толкова път, селянинът почти не ляга. Затова беше измислил в топлото лято по светло предния ден да отиде на нивата. Пък там да поспи на твърдата земя. Да не се бъхта по тъмното из коларските пътища. Излишни травми в работния сезон не бяха никому от полза. Не е лек неговия живот, това е ясно.
        В една такава привечер тъкмо се стъмваше и се приготвяха за лягане, заръми лек дъждец. Не биваше да се проваля цял работен ден заради роса, затова никой не му обърна внимание. Постепенно силата му се увеличи. Човекът е умно същество. Интересува ли го някое събитие, ще наблюдава, ще разучава, пък ще научи кога се случва то. В село отдавна беше известно, че силните валежи идваха от едно място на хоризонта. От друго пък появи ли се облака, недей го чака, като срамежлив ергенин ще се повърти, пък ще избяга. Стана им и сега ясно, че стоенето тук е безмислено. Без сушинка ще ги намокри и до слънцето на другия ден ще са изпонастинали. Затова набързо събраха нещата и забързаха към къщи.
        По пътя съвсем притъмня. Светкавиците зачестиха, а гръмовете, които ги следваха, разтърсваха цялата земя под краката. Баба Гица, яхнала магарето, разчиташе само на неговата бързина и току го налагаше със синджира по задницата. Все и се виждаше, че едвам се тътре по пътя. А то, горкото, не му беше леко с понаедрялата от възрастта жена. На него му беше почти сушина и не искаше да бърза, ама кой го пита.
        Но Осьо изживяваше най-тежко природната стихия. Сърцето му се беше свило като на заек сред глутница вълци и отвреме навреме подскачаше лудо, ха да изхвръкне през устата и да отнесе със себе си и сливиците му. Той се беше сврял и ходеше редом с животното. Нали и то е живинка, друго е като го усещаш до себе си.
        В такава една почти интимна близост на бабата вкочанената от дъжда ръка се заметна и синджира вместо върху сапата на магарето се стовари върху гърба на Осьо. Страхът усилва стократно болката в човека. Затуй младежът нададе предсмъртен вой:
        - Оооох, майо маааа, гром ма удари!
        Да не дава господ такива преживявания, ама след едно такова оцеляване радостта от живота е трижди по-голяма.

        Вярата е едно от нещата, които крепят човека. На нея той дължи силата си. Вярата в Бога е опорния стълб в живота. А когато човек е много страхлив, религиозността му само може да го спаси и то когато е в големи граници.
        Страхът на бай Осьо беше добре известен на всички. Най-големите зевзеци използваха това, за да си създават разнообразие в сивото ежедневие. Но когато е писано и без тяхна помощ може да се случи.
        Църквата на селото се намира оттатък реката, досами гората. Та човек и денем да мине, ако е сам, бая страх може да събере. Но веднъж стигне ли се Мечкаровата къща, оттам почва селото и грижите свършват. В този ден домът на стопанката баба Софка беше светнал от чистота. Прозорците сякаш ги нямаше и наоколо ухаеше на цветя. Който и човек да попиташ, не може да не е виждал как слънцето оставя следи върху такова стъкло в цветни дъги от всички цветове. След една литургия бай Осьо се беше запъхтял по нанагорнището, което изкачваше. Вече му беше малко по-спокойно достигнал селото. И както се спря на почивка, погледът му се вдигна от земята и в този миг на прозореца на Мечкаровата къща му се показа пресветата Богородица. Млада, благородна, с чисто и невинно лице. Видението му даде такава непозната сила, че както беше отмалял от умора, не усети как стигна до съседната къща и нахлу с викове в двора. От силното вълнение, той успя на пресекулки да предаде благата вест на стопанката Стефка:
        - Кальманке, кальманке ... на прозореца ... на стрина Софка ... видях Богородичка.
        Когато се върнаха и двамата там, вече нямаше никой. Дали на свидетелката вечно съмняващия се женския поглед не и попречи да види чудото, това никой не ще узнае. Но там пред очите и наистина беше останал само един празен прозорец.

        В село започнаха бурно да навлизат новите технологии. Във всяка къща вече имаше телевизор, тук-там се появиха като огромни легени за пране сателитни чинии. Дойде времето и на кабелната телевизия. Пристигна екип, огледа къщите, чиито стопани пожелаха да се включат. Бай Осьо като напредничав човек, разбил отдавна консервативните ледове на човешкото мислене, се включи в списъка. По изградената оптимална схема с цел спестяване на средства, кабелът до него трябваше да премине през двора и градината на комшиите Станкови. Като разбра тази работа, шегаджията Ильо Рибаря пусна мухата:
        - Осьо, ти защо се съгласи на тоя вариант?! Танка Станкова още на втория ден ще ти резне кабела.
        Брей, тази нощ беше една от най-кошмарните в живота му. Във всеки следващ сън Танка с все по-голяма ножица клъцваше кабела и изскачаше от телевизора му право в стаята пред него. На разсъмване се събуди мокър от пот. Последния път тя прегриза кабела със зъби.
        Приеха предложението му за промяна. Кабелът трябваше да заобиколи независимо колко средства щеше да му струва това. Дойде най-сетне обещаният ден. Нетърпелив, той тръгна с екипа на фирмата-изпълнител да помага. Натовариха го със задължението да носи куфарчето с инструментите. Щом е доброволец, добре е дошъл. Ходиха, свързваха потребителите. Накрая един от специалистите се пошегува:
        - Любо, може ли да сме толкова разсеяни, човека цял ден ни помага, а ние какво направихме - за него не остана кабел.
Убиха тия хора вярата му в добрината. Той тайничко се беше надявал като награда да го свържат безплатно, а те дори и за кабел не помислили.
        Та, такива ми ти работи, човече. И таквиз хора има по широкия свят, богат откъм характери и случки. А за колко нищо не сме и чували. В крайна сметка и това ни стига.