Трудна и мъчителна беше раздялата на бай Боки Петров с детството му. Неговите връстници щом завършиха селската гимназия, се превърнаха в сериозни и скучни хора. А него и след това все нещо го теглеше при децата, дето тичаха след топката на игрището. В такива моменти в очите му се появяваше примамливо пламъче и бай Боки ставаше друг човек. Сякаш се радваше той, когато дребните фъстъци Пальо Мишката и Росьо Коската прекарваха топката между дългите му крака, а после му се подиграваха. Търпеше бай Боки, защото обичаше децата и му беше драго да бъде част от тяхната безгрижна игра.
        Но настъпиха гладни времена и порасналият младеж, вече господин Петров, замина на гурбет в столицата. Там той дълги години споделя трудни и щастливи мигове с добрите си приятели Вальо Джеронимо и Данчо Гъската ... докато те намериха своите половинки в живота и поеха по различните пътища на съдбата си.
        - А сега накъде - се питаше бай Боки. - Как да се върна на село, какво ще кажат хората?
        Досега щом го срещне някой съселянин извън София и го попита: "Къде така, Борка?", той отговаряше "Ние от столицата дойдохме малко в провинцията". Забравил началните години в града, когато прескачаше с всичка сила трамвайните линии, за да не го тресне тока.
        Ама, прекърши се нещо в тоя човек. Примири се със срамната си съдба и заживя отново при остарелите майка и баща. Но сега, поокършен от живота, той само гледаше от прозореца малките футболистчета и с тъга си спомняше за онези времена.
        Труден се оказа пустият му живот на село. Хората прекарваха времето от сутрин до вечер с мотика в ръка на полето. Горко им на телесно слабите. А бай Боки беше от тях. Със своята стройна фигура му беше трудно да се навежда доземи. А кльощавият му задник не можеше на мравка сянка да пази от силното слънце, камо ли на него самия.
        Омръзна му на претрудения човек да търпи човешките неволи. Веднъж майка му трудейки се за пореден път забрави за всичко останало на този свят. Тогава той хвърли древния земеобработващ инструмент и с решителен глас отсече:
        - Госпожо Петрова, за мен работният ден свърши - ние в София работим до 5 часа
        Лека-полека в ума на бай Боки се зародиха планове да премине границата и да спечели честно пари при гръцките чорбаджии. В една тъмна като в меча дупка нощ той взе за дружина бат Митьо Стария Пират и Гошо Кулеманса и тръгна по трънливия път на емигранта. Не бяха подминали още платото над селото, когато се чу строг глас в тъмнината:
        - Стой, кой е!
        Настъпи кратко мълчание, а после зареждане на оръжие.
        - Кой е, ще стрелям!
        Съпротивата бе безмислена. След проверка на багажа оправданието с нощната разходка се отхвърли и час по-късно на мястото пристигна военен джип, за да прибере малката компания на сухо и топло в комендантсвото в най-близкия граничен град.
        Следващите 2 дни съвсем не бяха скучни. Тук имаше всякакви хора. И беше много весело въпреки неприятният повод да се съберат на едно място. Имаше после да разправят в село ...
        Когато свободата бе отново в техни ръце, на път за автогарата им се мярна оня серсемин, който ги залови в полето. Може ли сърце да трае, отплатата е важно нещо на този свят. Погнаха го с най-хубавите думи, които им дойдоха на ума. Той обаче се оказа с бързи крака. След 10 минути военното возило ги застигна и отново ги прибра в комендантсвото. Този път само за няколко часа. Но ако се случеше да го видят отново, този път щяха да го хванат … или поне пак да опитат. Трудно някой можеше да сплаши тези смели и търсеши справедливост сърца.

        Всичките тези неща минаха мигновено през ума на бай Боки докато се претърколваше по аслалтовия път.
        Около 10 минути преди това той и неговият приятел се качиха в такси. Шофьорът, с муцуна на разярен бобър, беше облепил вътрешността на колата с надписи "Забранено пушенето". "Той ще ми каже на мен" заклокочиха мислите като във врящ казан в свободолюбивия ум на страдалеца Боки ... и тутакси запали една "фъшкия", както обичаше да нарича майка му неговите цигари. Оня с тъпата муцуна изсумтя 2-3 пъти, в устата му се появи пяна, пък кривна в друга посока с оная жълта таратайка.
        Живото въображение на пътниците заработи с пълна сила. След срещата с приятелите на настоящия си шофьор докторите в някоя поликлиника щяха да им направят задължително гипсови отливки, в които да престоят поне през следващите 3 месеца.
        Всичко се случи мигновено ... когато колата намали, за да вземе първия завой, бай Боки смело изскочи през вратата. От инерцията на движение на автомобила краката му не го удържаха и той се запремята по прашния път. Докато траеше това неприятно движение на тялото пред очите му като кратки светкавици преминаха онези случки от живота му.
        Преди да стане той си спомни за множеството разкази как животът преминава като на филмова лента преди душата да се изкачи на горния свят. Сега под безпощадните лъчи на слънцето силно го вълнуваше въпроса дали е жив или е в ада.
        Глупавите му съмнения се разсеяха веднага щом видя ококорените погледи на омършавелите пътници от градския транспорт. "В ада не може да е толкова лошо. Сигурно хората там са по-охранени и не толкова намусени" - си каза той. Нещастниците, за тях пък най-важното сега беше да преодолеят несигурността, че и в следващия раздрънкан Икарус няма да се отвори място и за тях.
        Бай Боки стана изтупа с тържествени движения праха от дрехите си и се обърна със спокоен глас към зяпачите:
        - Какво гледате, бе, не виждате ли, че тук филм се снима?