Предварително резюме за нетърпеливите: Излязохме от КПП Илинден и по пътя за Драма след Като Неврокопи хванахме отклонението за Ски Център Фалакро, което е изходният пункт за най-високия връх на Фалакро или Драмски Боздаг. За изкачване на Пангео (Кушница) се тръгва от селцето Акровуни, в близост до Кавала по посока Солун. За Ляля има няколко подхода, ние стигнахме от Серес, през Хризопиги и Ано Орини. После превалихме планината по черен път до Капнофито и минавайки през Ахладохори и Сидирокастро се прибрахме през КПП Кулата.

       Водени от непреодолимо желание за извънсофийски простор и мотивирани от 5-дневната ваканция по Великден, последвахме сполучливото хрумване на Виктор за обиколка из северните планини на Гърция в близост до нашата граница. Нали сме вече европейци, изчислихме, че излизането извън границите на родината няма да ни излезе много солено. И така, в петък сутринта, въоръжени със зелена карта за Скоти (галеното име на Форд Ескорт-а на Ники) и здравни застраховки за нас - тримата му пътници, потеглихме през Княжево на юг. В багажника кротко лежеше Сребрена, палатката на Виктор, отърквайки се галено о трите ни спални чували и шелтета: бяхме решили да бивакуваме, за да си починем съвсем от градския живот. Към снаряжението ни влизаше също и една пътна карта на Гърция, както и разговорник на гръцки език. Имахме твърде смътна идея какво ни очаква, подготовката ни беше виртуална: бяхме изнамерили в интернет разкази за патилата на наши сънародници по същите места.
       Тъй като пътят от София до нашата южна съседка Гърция е дълъг, използвахме времето възможно най-полезно - прочетохме на глас намерените в интернет пътеписи, като внимателно отбелязвахме нужната ни информация. Още от началото се очерта един основен проблем - географските имена никак не съвпадаха в различните ни източници, а още по-трагично разминаване имаше с пътната карта на Гърция. Ето защо ще се опитам като говоря за някои места да слагам всичките им имена (гръцки или български), доколкото ги научихме, като се извинявам за евентуални разминавания в терминологията. Сверявайки описанията, криво-ляво начертахме първия ден от маршрута и се уговорихме, че нататък каквото сабя покаже.
       Първата ни спирка беше в Гоце Делчев, където напазарувахме храна за 4 дни, порционът беше съобразен като за дружинка гърци след великденски пост (вж. по-долу). Пазарът на Гоце Делчев е много приятен - имаше промоция на марули - 6 за левче. Ние си купихме само 12. По-нататък една кака даваше краставици на килограм за левче, и оттам си тръгнахме натоварени, така че и след закупената зелка откъм салатата не можеше да се очакват проблеми.

Лещен

река Канина

       Планирали бяхме един реверанс към Родопите, да не се обиди планината, че отпрашваме за Гърция без да я посетим. Не бяхме ходили в Ковачевица, а доста бяхме слушали за това село, все хубави неща, та решихме да идем да го видим, ето защо хванахме пътя за Огняново. Впечатлихме се доста от една махала след разклона над Марчево, където не само че 20-ти век не беше донесъл благините си, но и 19-ти век с мъка си пробиваше път сред местното население. Нарекохме това екзотично поселище "Шекер махала", тъй като не посмяхме да спрем да попитаме за истинското име. До Ковачевица се стига по един път, който достойно би могъл да се нарече полупроводников. Дупки и ваканции в асфалта, колкото искаш. Много ни хареса село Лещен, а в село Горно Дряново витаеше източна атмосфера, като в приказка от "Хиляда и една нощ". Екзотиката извираше на талази, за този, който има очи да я види. Хубавото беше, че покрай великденските празници имаше много хора и селата изглеждаха пълни и весели, да не повярва човек на статистиките за опустяването и западането на българското село. Стигнахме и Ковачевица. Ех, навремето сигурно е било хубаво село. Сега препоръчвам на всеки да иде да види как софиянци заселват типично родопско село. Красота има, безспорно, въздухът е прекрасен, природата наоколо живее и без човешката намеса, но селото мирише отдалеч на вилна зона. Е, това е моето впечатление, всеки е свободен да се прехласва пред красота от различен тип.

Ковачевица

Ковачевица отгоре

       Припичащото слънце ни припомни, че е обедно време, нахвърляхме в раничките хляб и промоционални краставици и се отправихме по пътеката за село Долен. Осведомихме се, че до Долен има 3 часа ходене пеш и изчислихме, че нямаме достатъчно време за отиване и връщане, но решихме да походим до половината и да разгледаме. Хапнахме с гледка отвисоко към Ковачевица и долината на река Канина и потеглихме нагоре. Приятно ходене по горски черни пътища с доста разклонения, но не успяхме да се загубим. Направихме едно кръгче и на връщане минахме да видим параклиса Св. Георги. Пътека дотам имаше, но свърши пред параклиса и не видяхме накъде продължава. Това ни принуди да се върнем по обратния път, жалко, защото според картата екопътеката след параклиса продължаваше към един водопад, който не успяхме да видим. Не съжалявахме дълго, а решихме да отморим в басейна с минерална вода в Огняново. Е, намерихме го (намира се покрай реката), но тъкмо бяха затворили, няма да ни чакат да се находим, я. Работното му време е от 8 до 20 ч, а температурата на водата в басейна - 37⁰ C. Личеше си по запотените стъкла.
       Без да се маем повече продължихме към град Хаджидимово, където беше първата ни база за спане. Защо там ли, много просто, имахме "ятаци", които ни посрещнаха със сгряваща гроздова ракия и вкусна вечеря, гарнирани със сладки приказки. Заспахме, предвкусвайки удоволствията от следващите дни, както пееше Висоцки, по-хубави от планините са само планини, където още не си бил.
       В събота в ранни зори (добре де, както ми направиха забележка 7 ч. на село не е рано, ами си е направо средата на деня), след като напълнихме стомаси с прясно мляко от кравата, а резервоара на Скоти с А95 на близката бензиностанция, потеглихме към КПП Илинден. За няколкото километра до границата с помощта на разговорника преговорихме как се казва на гръцки "добър ден" "здравейте" "не разбирам гръцки" и "Христос воскресе". Все бяхме чували, че вече лесно се минава гръцката граница, ама то истина излезе. Много учтиво се поздравихме с българските граничари, а след това и с гръцкия. С една калимера той ни погледна паспортите, зарадва се, че сме същите като на снимките, пусна лек коментар за новопорасналата брада на Ники и ни даде знак да продължаваме. Толкова беше леко, че даже не почуствахме облекчение. "В Гърция ли сме? Айде стига, бе, дори не ни изтарашиха багажа!".
       Гърция ни посрещна с гъста мъгла, срамежлива като млада девойка. Може би искаше да ни опознае, преди да прецени дали да вдигне булото си и да ни покаже красотата си. Явно й се сторихме благонадеждни, защото след Като Неврокопи (българското му име е Зърнево) огря слънце. Оттам продължихме по пътя за Драма. Интересно, че след границата веднага проличава промяна, и в климата, и в растителността, и в архитектурата на селските къщи. "Абе в чужбина сте" ни шепне в един глас всичко наоколо. Най-силно го напомнят пътните табели. Добре, че и тримата сме физици и сме закърмени с гръцката азбука от най-ранни сборници със задачи, та бързо се ориентирахме. А и в интерес на истината по-важните надписи са дублирани на латиница.
       Бяхме планирали за начало планината Фалакро - българите я наричат Драмски Боздаг, а самото име фалакро на гръцки означава плешива планина. Най-високият й връх е с височина 2232 м. След селото Гранитис се отклонихме наляво по указанията за село Волакас и Ски Център Фалакро. Пътят вие по едни безводни склонове, толкова сухи, че устата ми пресъхна само при мисълта какво ли е август месец тука. Преди село Волакас пътят за ски центъра се отклонява надясно и продължава, докато стигне доста високо. Хубав път, особено април месец без сняг. Предполагам, че зимата е доста по-трудно проходимо, но ние нямахме проблеми. Бяхме подготвени от пътеписите за много уютен курорт, без грандоманщината на Банско и Боровец, и все пак останахме изненадани от спокойния вид на няколко кокетни постройки с един лифт в средата на седловината между върховете. Чисто, спретнато, нямаше и много хора. Паркирахме колата и се подготвихме за изкачването. Трябва да споменем, че вода за пиене няма, хубаво е да се носи. Може да се купи минерална. Течаща вода има, но ни обясниха, че не е за пиене. За миене на марули за салата обаче решихме, че става и нарязахме в една купа под изненадания взор на неколцина гърци. Какво толкова, нали ще трябва да обядваме горе.

Лифта на Фалакро

Курорта Фалакро

       Самият ски център е на 1720 м надморска височина, така че ни предстоеше около 500 м денивелация. Питахме един ски-инструктор (говореше английски) къде е пешеходната пътека, а той остана доста изненадан, явно не е често да се ходи пеша, повече скиори се подвизават по тези места. Пътека обаче си имаше, очертана много добре от рактрак.
       Като за началото на април снегът беше тежък и мокър, не беше особен проблем да се ходи по утъпканата пътека. Първата цел по пътеката е връх Голяма Карталка (Карталка Мегали), докъдето всъщност стига лифтът. Там има и изградена хижа с много приятно заведение и тераса. Ние решихме да не спираме в хижата, а да продължим към най-високия връх Фалакро (2232 м). Между тези два върха се намира основната местна забележителност - Снежната дупка (Хионо трипа). Както показва и името й, това е една забележителна яма, дълбочината й е около 70 м и там целогодишно има сняг. Леле, какво нещо, все едно, че някоя ламя е всмукала планината навътре в нея. Много нагледно помагало, ако трябва да се обяснява на студенти изкривяването на пространството при черните дупки. Надникнахме в ямата, поцъкахме с език, нахвърляхме набързо планове за ектремни ски скокове на шанца, която да свършва точно над дупката, и запълзяхме пак нагоре. Стръмно бе, добре че в този сняг се ходи по-лесно като по стълби. Цялото качване от курортното селце трае около 1.30-2 ч., зависи от темпото. Задъхани стигнахме горе и замряхме от чудната гледка. Нямахме видимост, че да видим Бяло море и Олимп, но и доколкото видяхме беше красота. Най-добре се виждаше долината на Места (т.е. на Нестос де, нали си сменя името след границата) и няколкото язовира, построени от гърците през последните години. На север Славянка с върхове пробива горди небеса, както се пее в известната песен и смътно зад нея се провидя Ирин-Пирин, дори и Рила. Набелязахме още няколко високи планини в северозападна посока. Гледахме внимателно, тъй като не знаехме накъде да поемем следващия ден. Април е много хубав месец от гледна точка на идентифициране на по-високите планини: по ниското сняг няма, само над 1500 м е заснежено. Но нямаше нужда да се взираме много надалеч за гледки, самата Фалакро е много красива, на юг се спускат едни скалисти урви в шеметни бездни, да гледаш и да се ненагледаш. Заситихме едновременно глада си и за гледки и за храна и тръгнахме да слизаме. На връщане минахме през хижата на Голяма Карталка и поснимахме от терасата. След това продължихме към Малката Карталка, един връх в съседство, по-нисък, но много скалисто красив. Оттам се спуснахме към ски центъра, по много стръмен склон. Предполагам, че ако нямаше сняг, това спускане щеше да е доста трудно, но при сегашните условия беше направо песен. Уморени стигнахме при колата и никак не ни се напускаше тази хубава планина, но нямаше как, имахме програма.

Снежната дупка и връх Фалакро

Пропастите на юг

       Бяхме планирали да посрещнем Великден в главната църква в Драма, затова поехме нататък. Ах, какъв спокоен и приветлив град е Драма, даже място за паркиране намерихме баш в центъра. Открихме главната църква "Св. Николай", осведомихме се кога започва празника и продължихме да разглеждаме. Единодушно гласуваме, че най-голямата забележителност в Драма са изворите на Агия Варвара в центъра на града. Не очаквахме такова нещо, разхождахме се в парка и ни направи впечатление невероятната чистота на рекичката, която течеше там. Имаше няколко езерца, но кой да знае, е това е чиста изворна вода. Неоценимо богатство за този безводен район със сух климат. Оттам произлиза най-вероятно и името на града, от Хидрама - воден източник.
       Когато отидохме в църквата седнахме на едни пейки, с което предизвикахме вълнение у няколко жени, седнали около нас. С думи и жестове се разбра, че мъжете и жените сядат на различни места, така че трябваше да се разделим. У мен, като у еманципирана жена през 21-ви век, първоначално възникна недоволство, но после се замислих, че може би е добре да се знае кой е мъж, коя е жена, да се знае кой какво трябва да прави и да не се смесват задълженията. Както и да е, подчинихме се на правилата. Гърците изглеждат много набожен народ, който влезе в църквата благопристойно целува подред всички икони и се прекръства пред тях. И се грижат за хигиената, през 15 минути идваше някой с кърпа и препарат да изчисти стъклата. Както подобава пяха поповете, дойде огън небесен, всички си запалиха свещите, излязохме на площада, и точно в полунощ изпяхме "Христос воскресе". После последва заря, шествие с духова музика, веселба. Както се изрази Ники "сега е момента да се целуват непознати", защото всички го правеха около нас. Ние вече бяхме доста изморени, и затова се отправихме в посока вилната зона Монастираки, където в едно разклонение на пътя опънахме палатката и заспахме без колебания. Крайпътен бивак не е за препоръчване, тъй като постоянно вървяха коли, но нямаше време да търсим по-изтънчени места в онази тъмница.
       На другата сутрин събрахме бивака набързо и се пренесохме в драмския парк, където по пътя за Таксиархес имаше чешма и успяхме да се приведем във вид на европейски граждани, тръгнали на пътешествие. Да не забравя да подчертая, че в центъра на Драма на всяка крачка има чешми с течаща питейна вода. Закусихме набързо с козунак и яйца, както подобава на Великден, и отпрашихме към Кавала. Това също беше част от планираната културна програма.

Кавала

Плажът в Палио

       Пътят от Драма за Кавала заобикаля от изток планината Пангео, която привлече погледа ни със заснежената си красота. Решихме, че това ще е втората цел за изкачване на нашата експедиция- никой не беше чувал отзиви за тази планина, но на картата имаше показан път, който се качваше доста високо, така че решихме да го потърсим. Но преди това - градска разходка. Кавала ни се стори още по-приветлив град. Има особена атмосфера в крайморските градове, една безметежност и сигурност, че утре пак ще сме тук и че нищо страшно не може да се случи. Разходихме се из стария град, огледахме със страхопочитание римския акведукт, поснимахме палми и портокали и се върнахме на крайморския булевард. Погледнахме ярко пекналото слънце и спокойната повърхност на морето и дружно решихме, че без баня няма да мине. Продължихме край морето на запад и открихме в съседното село Палио прекрасен плаж, където се излегнахме на пясъка и въздъхнахме "те това е животът". Бяхме сподирени от смаяните погледи на няколко гърци, които печаха агне за облажване след 40-дневния великденски пост. Какво си мислеха за нас остана тайна, но ние си мислехме, че сме големи късметлии. Напекохме се и се натопихме в Егейско море, тананикайки си "да се пукат душманите".
       Към 14 ч., когато започна да пече много здраво, си припомнихме, че планина имаме да изкачваме, вдигнахме се от плажа и потеглихме с колата да покоряваме неизвестната ни Пангео, която българите наричат Кушница. Помотахме се, докато намерим пътя, но ето няколко указания: след Палио в село Агиос Андреас хванахме на северозапад, отклонението за Елефтеруполи (най-общо казано посоката е Солун, но без да се излиза на магистралата). Там излязохме на второкласния път, свързващ Кавала със Солун, в едно село, което се нарича Акровуни. От това село се хваща и пътят за Пангео, има градинка с указателни табла и карта дори. Имахме притеснения за качеството на пътя, показан на картата като третокласен, но те се оказаха безпочвени - пътят е асфалтов, много добър, е, има няколко дупки, но за обръгнала кола, свикнала на български пътища, това беше направо като магистрала. В Пангео също водата е кът, но ни зарадва една чешма доста високо по пътя, където напълнихме шишетата.

Пангео от равнината

Страховитата сянка на Пангео

       Главният пангейски връх се нарича Мати (височината му е 1956 м), което в превод значи око, а българското му име е Козница. На върха му е построена ретранслаторна станция и самият път води до нея. Вторият по височина връх се нарича Авго и е висок 1835 м. Почти до 1700 м пътят е в много добро състояние, стига се до една хижа (Катафигиа Ориватико), която обаче не функционира. Нататък пътят продължаваше като черен, но ние решихме все пак да походим, така че оставихме колата до хижата. Маркировъчните стълбове ни осведомиха, че до Мати преходът е 45 минути. Поехме нагоре по стълбовете, докато излязохме на една седловина. Не ни беше интересно да ходим на Мати, окичен с техника до ушите, затова хванахме на североизток по едни ръбове, за което никак не съжалихме, защото гледките бяха впечатляващи. Страхотни скалисти ръбове се спускаха почти отвесно на изток до равното поле. Красота. А по самият ръб се ходеше много приятно и стига да няма човек страх от височините, проблеми няма, не се изискват специални алпинистки умения. Сняг имаше малко и не пречеше на придвижването.
       Времето обаче в 18 ч. следобед (по селско време - късна вечер) беше студено и духовито, в пълен контраст с жегата на егейския бряг само 4 часа по-рано. Шегувахме се, че искат да ни уморят с термични контрасти, ама българската жилава семка не се затрива толкоз лесно. След като порядъчно ни надуха вятърът и се бяхме наситили откъм гледки (то 100% насищане не може да има, ама поне частично) слязохме по другия склон откъм Мати и беше време да помислим за бивак. Решихме да слезем в ниското, за да е по-топло през нощта, така че по обратния път намерихме едно заградено място с беседка и детски люлки, там се и настанихме. По-рано през деня го бяхме забелязали, тъй като беше пълно с гръцки семейства, излезли по великденски на чеверме и чист въздух. От тях вече бяха останали само боклуци. Посъбрахме накуп хартиени кърпички и найлонки и опънахме палатката на чисто. Имаше място за огън, което много охотно използвахме и опекохме картофи. През тези два дни бяхме насъбрали много впечатления и имахме бол материал за обсъждане. Романтика край лагерния огън със салата и обикалящо шише домашно винце, какво повече може да иска човек. Нощта прекарахме спокойно, без да ни стряскат минаващи автомобили.

Мати и Ели

Пропастите на Пангео

       На сутринта свикахме оперативка накъде да продължим. Вариантите бяха за планините Меникио и Врондус, имената са от картата на Гърция. Везните натежаха към Врондус, тъй като се вписваше добре в плановете ни за последен бивак от южната страна на Славянка. През Елефтеруполи продължихме към Серес, заобикаляйки от северната страна Пангео. Спряхме за малко в селцето Агиос Христофорос, където се отвори невероятно красива гледка към Пангео. Гледахме, този път отдолу, стръмните скали, които ни дивиха предния ден без да забравяме да се държим на поне три опорни точки.
       Преди да стигнем Серес, отдясно на север се извиси Меникио и подмами погледите ни със снежните си върхове. Българското име на тази планина е Змийница (Сминица), също известна сред местното население като Серски Боздаг. Най-високият й връх е 1963 м и се нарича Мавромата, Варовитец или Карагьоз гьол. Замислихме се дали не си заслужава да променим плана и да се качим на това Черно око, но се отказахме, не може всичко да изпълним. Пък и човек като иде навсякъде, няма да останат нови места за покоряване, затова полуутешени навлязохме в Серес и паркирахме в близост до центъра. Целта ни беше само да разгледаме и да усетим атмосферата на града. По мое мнение той доста се различава от Драма и Кавала, дори в неделя на Великден се усещаше трескаво неспокойствие на пресрочил важни срокове човек. Даже и местата за паркиране бяха със заплащане на час, изглежда за сересчани надпреварата с времето е нещо обикновено. Но пък разбрахме, че в неделя всеки може да паркира където си иска. Разгледахме центъра на града и се полюбувахме на шадравана в пешеходната зона. Най-хубавото на цивилизацията са уютните кафенета, където за всеки ще се намери място и добра дума, но ние само ги погледнахме одобрително и забързахме към нови височини. Кой би се изкушил от студена бира в горещ ден, като има нова планина за изкачване.
       Още при влизането от изток в града бяхме забелязали указателни табели за Ски Център Ляля, което доста ни учуди, картата ни не знаеше за съществуването му. Но ни се видя обещаващо направление, а и вече бяхме готови да се доверим на който и да е път в Гърция. Сега му е мястото да изкажа похвала за гръцките селски пътища. Някак се очаква, че големите магистрали са добре поддържани, но това важи и за най-малките пътчета, нарисувани с бяло по картата. Няма високо, няма трудно проходим терен, няма маловажни селища, навсякъде се пътува много прилично. Така че без много маене хванахме отклонението за Хризопиги, Орини и Ски Център Ляля. Край пътя след Хризопиги беше поставена една карта, която ни ориентира доста добре в околността, а освен това пътят вървеше точно към най-високия скалист красавец от близките върхове.
       Подминахме Ано Орини (както разбрахме после българите го наричат Горно Фращене) и продължихме към Ляля. Тази планина е по-гориста от другите и определено има повече вода, по пътя се натъкнахме на няколко чешмички. Както после научихме от различни литературни източници съществуват твърде много названия за тази планина: Шарлия, Врондус, Ляля. Ние избрахме да я наричаме с името, което местните жители използват, Ляля, водейки се от идеята, че те най-добре си знаят. Най-високият й връх, към който ни водеше пътят, е висок 1867 м и се нарича Ляля, Коевец, Алибаба, и тук разнообразието е голямо. Асфалтовият път се изкачва до лифт на около 200 м под върха. Така и не успяхме да се качим догоре, защото ни застигна много интересна среща. Докато спирахме на паркинга ни подмина една кола, която после се върна и от нея излезе един чичо. Зарадвахме се, намерихме кой да ни упъти, само как да се разберем с него. Аз започнах да измъчвам гръцкия език, ама чичото веднага досетливо попита на български откъде сме. Разговорихме се с него и спътника му, говореха си добре български и ни обясниха, че са го научили от дядовците си. Добре че бяха тия хора да ни ориентират в названията на местата, иначе ние се бяхме оплели като патета в кълчища. Стана дума и за подвизите на Гоце Делчев и неговата дружина из тия краища, та тези хора ни отведоха да ни покажат от високо, къде се намира село Баница, където е убит Гоце Делчев (сега село няма, а местността на гръцки се нарича Кариас). Обясниха ни също, че има път от другата страна на планината, който отвежда в Крушево. Ние се зарадвахме, защото точно там беше следващата ни спирка, така че ни се спестяваше доста път с връщане до Серес и обиколка през Сидирокастро. Бяха много любезни и ни придружиха до разклонението за този път, да не се объркаме. Сбогувахме се със взаимна симпатия и си разменихме телефоните (в смисъл номерата де). Разбра се, че около 20 септември на Ляля се организира събор, колко му е да идем още тази година.

Към историческото Баница и Меникио

Към Крушево и Славянка от юг

       Не съжалявахме дълго, че не се качихме най-отгоре на Ляля, достатъчно неща научихме и видяхме. Пътят, по който поехме, беше черен, от време на време с маркировъчни табелки за Капнофито (гръцкото име на Цървища). Изглежда, че е част от международен маршрут Е6, защото и такива табелки имаше. Не след дълго под нас се ширна Крушевското равно поле, със самото китно Крушево в центъра и стръмните южни склонове на прекрасната Славянка. Тя и самата Славянка не знае вече как се казва, всеки я нарича както намери за добре, Али ботуш, Китка, че и Орвилос по гръцкому. Но както и да се нарича, голяма красавица е. Гръцкото име на Крушево е Ахладохори, а на 5 км в източна посока е Кърчево (Каридохори). Ние искахме да разгледаме и двете села, а с особен копнеж очаквахме да видим и пещерата Капе в подножието на Славянка.
       Паркирахме се в центъра на Крушево и първо посетихме храма "Св. Илия", белнал се на хълмчето над централния площад. Пред кръчмата потърсихме сведения за нашия "ятак" в селото и как да стигнем до Капе. Оказа се, че повечето чичовци, седнали на припек, разбират български, а някои и говорят. Тук не знаят Капе като пещера, а като църква. Упътиха ни как да намерим Георгиос и ние се понесохме към дома му. Нямам думи да похваля тоя човек, голяма работа е. Заряза и жена си и домашната си работа, че да ни откара с пикапа си до Капе. Без него може би щяхме да намерим мястото, но след много лутане. Впечатляващо място е тази пещера, има и параклис на Св. Богородица, който явно се поддържа, защото горяха свещи, въпреки че нямаше други хора освен нас. Името на пещерата идва от това, че водата капе от тавана й, наистина, и нас ни накапа по главите. Изпяхме с пълен глас песента за Славянка и пещера Капе, като ехото ни пригласяше, а аз от вълнение офалшивих края, ама какво да се прави:

"В свойта мощна снага Славянка планината
подслонявала е своите чада.
Гоце, Ильо, Пейо - в пещера Капе,
а пък нас при Тошо - в хижа Извора."

Пещерата Капе

Карстовите ниши

       По обратния път се захласнахме по естествените скални ниши на хълмовете, остроумно използвани за егреци от местните овчари. Добро хрумване, хем няма екстремни температури, хем лесно се събират овцете на едно място. Продължихме после към Кърчево с идеята да походим из ниските части на Черна гора. Изкачихме възвишението точно над селото и имаше защо - горе се намерихме сред един много живописен скален масив и отново оплакнахме очи в Славянка на север и Ляля на юг. Върнахме се в Крушево при Георгиос, който ни направи показно как се приемат гости - с бира, вкуснотии и разкази за славни ловни премеждия. От него разбрахме, че мечки и глигани в околните планини, колкото искаш. Увлечени от приятната компания отново окъсняхме в организирането на бивака, затова се сбогувахме с Георгиос като го поканихме да ни гостува и той, като има път към България. Надолу от Крушево, по поречието на река Крушовица, има много подходящи места за палатка, в едно такова местенце се настанихме и даже попяхме. Приспа ни звука на реката, която цяла нощ ни разказваше приказки за смели юнаци и славни подвизи.
       Сега като пиша и стигам към края на описанието на нашето пътешествие изпитвам същото нежелание да свършвам, както и тогава да поема пътя към дома. Та нали останаха сума ти неща недовидени. Но както се казва, човек трябва да се върне, за да иде пак, така че сутринта потеглихме през Сидирокастро за Кулата и не след дълго се озовахме в позната родна атмосфера, която ни обгърна като удобна домашна дреха. Първата работа на Ники и Виктор след като мобилните ни телефони дочуха познат сигнал и зачуруликаха с различни мелодии, беше да се осведомят за резултатите от футболния мач Левски-ЦСКА, ама след като го научиха им се прииска да си бяха останали в неведение. От цялата работа само нарасна респектът ми към оракулските способности на Виктор и Ники: единият насън беше научил изхода от мача два дни по-рано, а другият беше сънувал на следващата нощ, че Виктор е познал резултата.
       Да обобщя накратко впечатленията ни: идете непременно. Северните планини в Гърция са малки, но стръмни и високи, и радват окото с алпийски пейзажи. Идеални са за еднодневни екскурзии и за укрепване на любовта към планината у млади хора и деца, както и у по-автомобилно настроени туристи, тъй като има пътища до високо и преходите са сравнително леки. В същото време климатът е мек и глези туриста (говорим за по-студеното полугодие, лятното ходене сигурно има друга специфика. Хората са интересни и има какво да се научи, както за живота им, така и за българската история.